Антон Павлович Чехов
Шега
Ясно зимно пладне...Мразът е силен, та пука, и къдрите над слепите очи и мъхът над горната устна на Наденка, която ме държи под ръка, са се покрили със сребрист скреж. Застанали сме на висок хълм. От нозете ни до равната земя се простира полегата плоскост, в която слънцето се оглежда като в огледало. До нас има малки шейнички, покрити с яркочервено сукно.
- Да се спуснем надолу, Надежда Петровна ! - моля я аз. - Само веднъж ! Уверявам ви, че ще останем здрави и читави.
Но Наденка се страхува. Цялото пространство от нейните малки галоши до края на ледения хълм й се вижда страшна, безкрайно дълбока пропаст. Тя замира и дъхът й секва, когато погледне надолу, когато само й предлагам да седне на шейничката, а какво ли ще бъде, ако се реши да полети в пропастта ! Ще умре, ще полудее !
- Ноля ви - казвам аз. - Не трябва да се страхувате ! Разберете, че това е малодушие, страхливост !
Наденка най-после отстъпва и по лицето й виждам, че отстъпва с риск за живота си. Бледна и разтреперана я слагам в шейничката, обгръщам я с ръка и политам с нея в бездната.
Шейничката лети като коршум. Въздухът, които разсичме, ни удря в лицата, реве, свири край ушите ни, скубе ни, от злоба щипе до болка, иска да откъсне главите ни от раменете. От натиска на вятъра не може да се диша. Като че самият дявол ни е сграбчил в лапите си и с рев ни влачи в пъкъла. Околните предмети се сливат в дълга, устремено летяща лента... Струва ти се, че още един миг - и ще загинем !
- Надя, обичам ви ! - казвам полугласно аз.
Шейничката започва да се плъзга все по-тихо и по-тихо, ревът на вятъра и съскането на плажовете не са вече така страшни, дъхът не спира вече в гърдите и ние най-после сме долу. Наденка е ни жива, ни мъртва. Тя е бледна, едва диша...Помагам й да стане.
- За нищо на света не се спущам втори път - казва тя, като ме гледа с широки, пълни с ужас очи. - За нищо на света ! Едва не умрях !
След малко тя идва на себе си и вече въпросително наднича в очите ми : аз ли казах тия три думи, или й се е сторило сред шима на вихъра ? А аз стоя до нея, пуша и внимателно разглеждам ръкавиците си.
Тя ме хваща под ръка и ние дълго се разхождаме около хълма. Вижда се, че загадката не й дава мира. Казани ли бяха тия три думи, или не ? Да или не ? Да или не ? Това е въпрос на самолюбие, на чест, на живот, на щастие, много важен, най-важният въпрос на света.
Наденка нетърпеливо, тъжно, с проникващ поглед наднича в лицето ми, отговаря не на място, чака няма ли да заговоря аз. О, каква игра има на това мило лице, каква игра ! Виждам, че тя се бори със себе си, иска нещо да каже, за нещо да запита, но не намира думи, неловко й е, страшно й е, радостта й пречи...
- Знаете ли какво? - казва тя, без да ме гледа.
- Какво ? - питам аз.
- Хайде още веднъж ... да се спуснем !
Ние се качваме по стълбата на хълма. Пак слагам бледната, разтреперана Наденка в шейничката, пак летим в страшна пропаст, пак реве вятърът и съска плажовете и пак при най-силното и шумно летене на шейничката аз казвам полугласно :
- Наденка, обичам ви !
Когато шейничката спира, Наденка обгръща с поглед хълма, по който току-що сме се спуснали, после дълго се вглежда в лицето ми, вслушва се в гласа ми, равнодушен и безстрастен, и цялата, буквално цялата, дори маншетът й, дори качулката й, цялата й фигурка изразява крайно недоумение. На лицето й е изписано : " Какво става ? Кой каза о ния думи ? Той, или само ми се счуха ? ".
Тая неизвестност я безпокои, изкарва я от търпение. Горкото девойче не отговаря на въпросите, мръщи се, готово е да заплаче.
- Да си вървим ли вече ? - питам аз.
- На мене...на мене ми харесва това пързаляне - казва тя и се изчервява. - Да се спуснем още веднъж ?
" Харесва" й пързалянето, а пък като седя в шейничката, тя, както и по-рано, е бледна, едва диша от страх, трепери.
Спущаме се за трети път и аз виждам как тя ме гледа в лицето и следи устните ми. Но аз си слагам кърпичката на устата, кашлям и когато стигаме до средата на хълма, успявам да промълвя :
- Надя, обичам ви !
И загадката си остава загадка ! Наденка мълчи, мисли за нещо...Аз я изпращам от пързалката до дома й, тя се старае да върви бавно, забавя крачките си и все чака. Няма ли да й кажа. И аз виждам как страда душата й, как прави усилие да каже : " Не може да бъде вятърът да ги е казал ! И аз не искам вятърът да ги е казал ! "
На дръгата сутрин получавам записка : " Ако отивате днес на пързалката, минете да ме вземете. Н." И от тоя ден започвам да ходя с Наденка всеки ден на пързалката и като летим надолу с шейничката, всеки път произнасям полугласно същите думи :
- Надя, обичам ви !
Скоро Наденка свикна с тая фраза както с виното или морфин. Тя не може да живее без нея. Наистина спущането надолу по хълма е страшно и сега, но сега вече страхът и опасността придават особен чар на любовните думи, които продължават да си остават загадка и измъчват душата. Подозира тя и двамата : и мене, и вятъра...Кой от двамата й се признава в любов, тя не знае, но вижда се, че вече й е все едно; от каквато и чаша да пиеш, все едно, само да се опиеш.
Един ден на пладне отидох на пързалката сам; смесих се с тълпата и виждам как към хълма се приближава Наденка и очите й ме търсят...След това плахо се качва по стълбата... Страшно е да се спусне сама, о, колко е страшно ! Тя е бледна като сняг, трепери, отива като на смъртно наказание, но отива, без да се озърта, решително. Очевидно решила е най-после да изпита : ще чуе ли изумителните сладки думи, когато не съм с нея ? Виждам как бледна, с отворена от ужас уста сяда в шейничката, затваря очи и като се прощава навеки със земята, полита надолу...
" Сс" - съскат плажовете. Чува ли Наденка о ния думи, не зная...Виждам само как тя става от шейничката премаляла, изнемощяла. И забелязва се по лицето й, че и тя не знае дали е чула нещо, или не.
Докато се е спущала надолу, страхът е отнел способността й да слуша, да различава звуковете, да разбира...
Но ето че настъпва пролетния месец март...Слънцето става по-ласкаво. Нашият леден хълм тъмнее, губи блясъка си и най-после се стопява. Преставаме да се пързаляме. Клетата Наденка няма вече къде да чува о ния думи, пък и няма кой да ги изговори, тъй като вятърът не се чува, а аз се готвя да заминавам за Петербург - за дълго, може би завинаги.
Един-два дни преди да замина, седя аз по здрач в градинката, а тая градинка е отделена от двора, където живее Наденка, с висока ограда с железни шишове...Още е доста студено, под тора има още сняг, дърветата са мъртви, но вече мирише на пролет и преди да заспят, гарваните грачат високо. Проближавам се до оградата и дълго надничам през една пролука. Виядм как Наденка излиза на стълбите и устремява печален, копнеещ поглед към небето...Пролетният вятър духа право в бледното й, унило лице...Той й напомня о ня вятър, който ревеше край нас тогава на хълма, когато тя чуваше о ния три думи, и лицето й става тъжно, тъжно, по бузата й потича сълза...Горкото девойче протяга и двете си ръце, като че ли моли вятъра да й донесе още веднъж о ния думи. И аз, дочакал вятъра, казвам полугласно:
- Надя, обичам ви !
Боже мой, какво става с Наденка ! Тя извиква, цялото й лице се превръща в усмивка и протяга ръце към вятъра, радостна, щастлива, толкова хубава !
А пък аз отивам да си събирам нещата за път...
Това беше отдавана. Сега Наденка е вече омъжена, по волята на родители или по своя воля - все едно - тя се е омъжила за секретаря на дворянската опека и има три деца, Тя не е забравила как някога ходехме заедно на пързалката и как вятърът довяваше за нея думите " Наденка, обичам ви !"; за нея сега това е най-щастливият, най-трогателният и най-прекрасен спомен в живота й.
А аз сега, вече по-възрастен, вече не разбирам защо съм говорил тия думи, защо съм се шегувал.