параноични пристъпи на ненавременна сетивност.
ще се подпиша под твърденията си...
нищо, че не мога да бъда твърда...нищо, че не твърдя...
графитът на молива ми се строши сам не вярвайки във думите ми на излизане.
гърлото ми е задръстено от болни сливици- нещата, които съм задържала без да кажа, лъжите, които можех да превърна в правилни истини, нещата от които ме боля, но търпях докрай.
а сега е невъзможно да бъда разбрана.
твърде късно е да се науча как ставаше...
думите ми летят, защото няма кой да ги чуе.
те не пускат корени в ничие сърце, защото никой
не погледна малко над егото си, за да посегне на самотата ми,
за да я отнеме без излишните въпроси за причините на моето
поведение...
твърде тихо съм плакала...
да...
превързах душата си...
не отричам, че търсех спасение.
Не бива да търпиш болката. Тя е най-бавното нещо.
Скъсах с ежедневието си. И спечелих врагове, които постоянно ми дишат във врата, които ме будят бутайки ме по лакътя.
Не мога да обясня колко мразя да спя, а в същото време не искам, не искам да си отварям очите за упреци.
Упреците са най-дългото нещо.
измъчват, убиват...със ясна причина...
като диагноза след която предстои операция.
Разрязаха ме . А аз се превързах сама, защото никой освен мен не спореше. а през нощта раната се отворила.
и аз плачех събудена от живота, който си тръгваше от мен без да ме предупреди.
сълзите..са най-тихото нещо.
а тишината не се противи...
само дето не издържам...
топя се в мълчание...
[bad command]
има грешка...да...числата нямат смисъл...
уговорили са си среща у мен, за да сеят безредици...
не, не...
не мога да понасям грешката бездействие...не мога да понасям това задушаване, което допуснах да прекърши диханието ми и да го насече в безумните си пристъпи...
ще сляза откъснала крилата си...
ще ги превърна в стълби, обратния път ''назад''
нищо не ми е останало...