Това е писано някъде в края на 1998г. Това е което открих от тогава, както и още едно, но за сега по-добре без него...Публикувам го без абсолутно никакви промени, както си е от тогава.
--------------
Твърде трудно е за описание. Това е почти невъзможно да се вплете в букви или да се нарисува. Много му отива музиката. Става ти някак леко и безразлично. Чувставаш се меланхолично щастлив от картините, които мозъкът рисува. Бавно у теб угасва всичко и остава едно тъмно бледо докосване на някой, който е твърде далеч или на теб така ти се струва. Изпълнен с безсилие бавно затварям очи и стискам зъби в очакване на момента. Защо го чувствам, защо правя всичко това? Безсмислен въпрос. Отговор може би има. Затворен в стаята стоя и наблюдавам отблясъците в стените. Това е като светлината, която дава всичко от себе си, за да освети пътя ни докогато е нужно. После изчезва, но отново се появява, когато имаме нужда от нея. Колко е безсмислено всичко без нещо да ни свети... Тогава щеше да има мрак, който щяхме да мислим за светлина, светлината за ослепителен мрак. Кой се е осмелил да го създаде? Знаел ли е какво създава? С всичко съм съгласен, но не и със светлината. Ослепителен мрак определящ ритъмът на живота. Но не е само това. И човекът е въновен. Той до такава степен е свикнал с този мрак, че не може без него. Защо? Толкова ли иска да е заслепен и когато дойде истинския мрак, и му покаже това, което всъщност представлява той започва да се гърчи, докато лъжата, която е създал не го заслепи. Толкова е страхлив, че се плаши да научи нещо от истината, а не от лъжата. Всъщност тя отдавна се е превърнала в истина, още когато някой е запалил звездите, за да прикрие нещо ужасно или по-скоро, за да ни покже нещо ужасно. Това е по-сълно от мен. Истината в края на краищата ще надделее. Скоро всички лампи ще угаснат. Дори и слънцето ще умре. Бавно ще погледнем истината, която ще загаси и хилядите мъждукащи лъжи на небосклона. Ще ме пречисти през своя тунел и ще ме обгърне в своята плът. Но накрая ще се види друг лъч лъжа, скоро това толкова ще заблести, че ще бъде като самата истина. Така винаги ще се лутаме и няма да открием истината, която е съвсем близо, само трябва да загасиш светлината и да погледнеш в собствения си невъзмутим мрак от светлина.