кишата погълнала здравия разум на стъпките ми
сега ме кара да се подхлъзвам...
по гладкото тяло на греха...
греха да съм себе си...
разглеждам света през ресници от цветни мечти.
не няма да мечтая както преди...
преди всичко беше осъществимо...
не бъркам желанието за живот
с неуморимата си фантазия...
не помня имената и не съхранявам топлината,
затова я искам все повече, все по-често...
липсваха ми дланите на страстта...
красивите големи ръце, които да докосват
будейки желанията...
и сега зимата е по-сурова,
но не и се давам...
напротив, поря мъглата, прерязвам
й неясните граници и си правя моя ---
съвсем различна...
никой не може да ме потопи...
да затвори ресниците и мечтите,
да заговорничи срещу нея шептейки на мен.
този път ще е безболезнено...
този този този ли?
този ли е пътят?
толкова съм мека, но няма да се разтопя.
не и този път...
no not baby anymore...