- Нарисувай the one.
Иска на всичко да даде определение.
- Не мога да рисувам.
- С думи.
Още по сложно. защо, защо? Защо тази посока? Липсва ми вглъбяване и избистряне за това. желание също. просто не ми е до това.
Рисувам символа на пясъка. след известно време го заривам.
- Погребвам си боговете... като древните.
------------------------------
- С Мартин страх ли те е?
- С него е друго.
- Искаш ли да си тръгна?
- Не.
Часове по-късно:
- Няма чудеса... Вече не.
- Значи е имало.
- Свършиха.
Задава въпросите, очаквайки отговори каквито нямам. Трябва да знам какво иска, за да знам аз какво не мога да дам (отново ''трябва'' и ''(не) знам''... ключовите думички). Трябва й катализатор. 3 години. Прогрес. И регрес. Нямам достатъчно пясък да си зария фикциите. За пореден път се предавам. Докога? С идеята да го предотвратя, правя обратното.
dete отново е на 14 (особено на снимката в телефона на Ирта) и е на лов за покриви. Крис се върна. По истинска от всякога. Написах си историята, сега започва да се случва. Как да не го е страх човек от оживяващи хартиени герои!
Докато гледам морето ми излизат сънищата-кошмари. Където огромна вълна залива града. Тогава ме хваща страх, пугая тихо в тъмното и тъпча малките миди. Сещам се за твоите сънища с вълната, която идва (едва сега!). Различни са ни вълните детенце (все още мога да те наричам така). А в Бургас е ужасяващо горещо.
Какво направих?
Сега разбирам притесненията на Деси за отговорността.