електричка.
минава на всеки час.
пловдив - асеновград - пловдив
сядам на зелената седалка. в коридора.
от онези допълнителните, закачени за някоя стена. и се разгъват?
вятърът гали лицето ми. промъква се от отворения прозорец
очите ми се насълзяват от него и от нещо, което не мога да напиша с букви, но присъства дълбоко в мен
монотонното потракване на машината отнася всички мисли, които се бият в главата ми. за да остане само чистото осъзнаване и вътрешната тишина. гледам през прозореца. виждам и не виждам красотата на мястото, през което пътувам. или може би е по-правилно да кажа, че само гледам с очите си. друго е това, чрез което виждам истински
за кой ли път се качвам на този влак не зная.
но бих се качвала още хиляди пъти
хиляди пъти бих го чакала да дойде и да отнесе душата и тялото ми
там до него
води сърцето ми към място на което съм гола. и се чувствам повече от добре с голотата си
той е