По-скоро необходимост от отговор: защо пиша така?!
И на Икарус, който се зарадва на книжката. За релистичност. Още не мога да се начудя как и къде е попаднала.
И защо тук ли? Ами защото сте важни.
Жаби в кафето
Навън плажната ивица се плискаше като нагризана от мишки край засъхналите петна от кафе.
Една подпухнала жаба в дъното на коридора, за достоверност.
Картата на стената бе обърната наопаки, за да пасва на посоките, Всички те се дразнеха от протритата хартия, безбройните разкъсвания и зловещо прикованите с криви карфици градове. Последните пищяха и се гърчеха известно време, преди да се спаружат като хербаризирани пеперуди пред погледа на Скитника.
Не виждах очите на жабата. Отвътре е трудно, прз свитите зеници. Трябваше още да говоря тихо, за да не се пръсне. Той почти ми беше повярвал, преди парчетата посиняла полуразложена кожа да се разплескат със замах по лицето му.
После каза, че през цялото време е знаел къде се крия. И че нямало как да се изкилиферча повече от това.
Цялата работа с жабите беше започнала да ми писва. Опитах с лисицата, но се оказа прекалено трудно да му обясня, още повече, че наоколо нямаше жито, нито планети. Нослето му ме усещаше всеки път, когато опитах да бъда нещо друго.
Бях уморена.
-Искаш ли да стана дракон?
-Не.
-Няма ли да ти е интересно?
-Вече не знам...
Той изсмука шумно червейчето от прасковата. Защо ли не се сетих за това по-рано?
-Защо не станеш златна рибка?
-Защото знам какво ще си пожелаеш.
-Нима? – той заразглежда следващата праскова, преизпълнен с лигава надежда.
-Ще искаш теб да превърна в...
Плодът се размаза задоволително при удара с лицето ми.
-Вбесяваш ме, знаеш ли – каза безизразно. Лицето му се разфокусира от усилието да стои неподвижно.
Облиза парченцата праскова от физиономията ми, завря езиче в лявото ми око и любопитно се опита да извади зеницата. Кихнах и той се удари гърбом в стената. Една от картините му подбра поли възмутено, забелязала, че е възбуден, и изчезна в пропуканата мазилка.
Благовъзпитаният домашен паяк, който нощем домакинстваше наоколо (което обяснява състоянието на къщата...) се хвана грижовно да оправя яката на ризата му, но той го сграбчи безмилостно и се зае да сплита краката му. Животинката изпадна в болезнена кома.
Докато го наблюдавах, още едно листо се отлепи от кожата ми и остави заострен белег, покрит с лимфа, примесена с кръв.
-Не ми остава много. Идеята за секундното лепило беше откровено тъпа.
-Тогава защо се съгласи?
-Защото те обичам.
Едното краче на паяка се откъсна. Момчето избухна в ругатни.
-Скалпел!
Превърнах се в скалпел и останах да лежа гола на пода.
-Имах предвид да ми го подадеш?
Запълзях покорно по крака му, оставяйки дълбоки резки по още детската кожа. Скоро се запълниха с кръв като рядка лава. Течността беше топла и чиста, а той гледаше как матира гладката ми стомана. Страхувах се да не се срасна с плътта му и се оставих да ме вдигне на ръце.
Беше ми писнало далеч преди случката с жабата. Уморена бях от непредсказуемите му желания, ругатните, езика му. От борбата със спорадичните му изблици на самоизолация, да се вшивам в него като тъпа игла и да ритам като бебе срещу болката на избора му.
Превърнах се в малко момче.
Отличаваше ни само белегът от листото на шията ми и кървящото му бедро.
Застанах зад гърба му и внимателно, но здраво го прегърнах през раменете. Знаех единствения му страх и само аз бях способна да го пресъздам.
Той крещя, и крещя, и крещя... Къщата, настръхнала от гълъби, се разтърси като мокро куче и керемидите се пръснаха с мощно восъчно шумолене. Плъховете в мазето засмукаха паникьосано опашките си. Хитинът на хлебарките се пропука. После вече не чувах нищо, освен собственото си дишане.
Не можех да го освободя. Не трябваше. Така се страхувах да го пусна, сякаш е последният човек на света. Исках да го притисна толкова силно, че пръстите ми да минат между ребрата му и дланите ми да плуват в топла плът. Исках...
Той прехапа силно езика си и ме заболя зверски. Устата ми се напълни с топлина и вратът му се обагри в тъмночервено от крясъка ми. Той се изтръгна и ме погледна, задъхан. Плачеше, или по-скоро хълцаше до задушаване. Взех ръцете му в своите и ги долепих до лицето си. Толкова бяха студени, че скулите ми се покриха със скреж и в очите ми заблестяха малки стъкълца. Той понечи да каже нещо, но вместо това изплю отхапаното парче език на гърдите ми. Вече нямаше как да говорим и го прегърнах, този път по-нежно, за да се успокои и да може да диша. Усещах го как се дави и разтърсва, притиснат до мен.
“Аз не съм такъв...”
“Никой не е. Ш-ш...”
Паякът сумтеше доволно в краката ми и лочеше капките кръв от пода. Накрая момчето се сви в скута ми и заспа от изтощение и ужас. Долепих длан до устата му, за да се стопля. Дъхът му светеше между пръстите ми и ме кълцаше на бели и тъмни ивички. Малка синя хлебарка изпълзя нагоре по китката ми и се заклещи в една вена, опитвайки се да проникне в мен.
Изведнъж той отвори очи, видя своето мое лице и се хвърли към огледалния прозорец, сложен да скрива изродения пейзаж.
Останах да стърча сам в стаята, с парчета стъкло, забити в дланите и гърдите ми. Паякът се блещеше, дъвчейки откъснатия си крак.
-Да се превърнем ли в нещо по-значимо? – попита и двамата станахме нищо.