не мога да дам заглавие на тази дестинация. надежда? страдание? смелост? човещина? срам? безпомощност?
именно тази липса на заглавие ме изумява. неспособността ми да определя емоциите, които филмът събуди у мен. плаках, смях се - ок, тези ги знам. но какво чувствах през останалото време. малко преди да заплача, между смеха и сълзите? булмач, би казал деян енев.
какво е нужно, за да станеш оправител на такъв хотел? какво би те накарало да бъдеш такъв? мисля че вратите на такъв хотел могат да бъдат отворени само чрез директен сблъсък със страдание. думи, песни, филми - тези са толкова безсилни да ни променят истински колкото и този филм. бях с насълзени очи два часа, сътресен от човешкия потенцял за добро и за зло, но знам че утре пак ще подмина страданието и неправдата, безсмислеността на болката щом я срещна. ще подмина всеки един просяк. ако мина с приятел нощем покрай някаква кола, в която жена плаче, а мъж я налага, отново само ще се спогледаме и ще забързаме крачка. този филм не промени нищо в мен, освен може би осъзнаването на именно този печален факт. и най-силният филм, и най-болният просяк няма да ме променят ни най-малко.
като че ли единствено съвестта и страхът от нея може да накара човек да направи нещо за непознат. само страхът от собстения ми морал може да ме накара да извърша привидно алтруистичен акт. защото ако изневеря на собствения си морал, религия, философия, лайфстайл, или както там наричам причината си да не се самоубия, то значи подкопавам смисъла на всяко мое минало или бъдещо деяние. ето защо не бих дал 10 стотинки на някой просяк, но бих платил един милион лева, ако ги имах, ако това би го спасило от сигурна смърт, та дори да е болен от рак. защото ако не го спася, ще съм убиец.
ето защо искам да стана лекар. тогава по изкуствен път ще ми бъдат наложени подобни отговорности. само така моя тотален егоизъм ще придобие функционалността на алтруизъм. има ли значение каква е моета мотивация да сторя добро? интересува ли го непознатия защо му помагам?
угризения. това може би би било подходящо заглавие за тази дестинация, до която се стига само и единствено чрез страх. страх от угризения. страх от това да се дискредитираш не пред някой чужд, а пред самия себе си, пред собствения си бог. няма егоизъм и алтроизъм. има дела, които помагат на хората до теб и има такива, които не им помагат. няма добри намерения или зли помисли. има дела, които оправдаваме чрез някакъв личен кодекс за поведение. но никого не го интересува оправданието, защото то придобива смисъл чак след избора, след делото, което всъщност сформира реалността, в която живеем.
казах в началото, че хотел на алтруизма и смелостта се отваря при сблъсък със страданието. но това не е вярно. всеки ден се сблъскваме със страдание и това не ни променя. хотел се отваря от страх от угризения. аз се страхувам толкова много от такива угризения, че дори се старая да избягвам ситуации, които биха ми дали възможност да помогна. защото действията ми в подобна ситуация са неизбежни. избягвам погледите на болни, бедни, слепи. и ако не се променя скоро и аз ще се превърна е един болен, беден, сляп човек. всеки ден се моля да намеря смелост да се променя и всеки ден осъзнавам че с молене това няма да се случи.