Моята магистрала, която лежи под краката ми изморени,
моето слънце, което толкова обичам,
и моите облаци, загубени в безкрая,
и моето пресиньо небе...
докато чакам някой да ме качи на своята (или нечия чужда - придобита или открадната) кола.
За да ме отведе при вятъра
за да ми даде свободата
Стига толкова окови
Лято е
Живо е
Обичам си моите обсипани с бели облаци небеса, прашната магистрала...
Стига толкова безветрие
Искам си свободата
Искам да си я подаря
... и пак да отпраша нанякъде.
Обичам да съм прашен, защотото това значи, че на път,
да съм изпотен от красивото слънце,
да съм замаян от синьото
и влюбен в безкрая.
Всичко неподвижно е мъртво...
а свободата... тя е самотен шофьор, отбиващ встрани...