днес хората ми се струват едни такива смешни особено мъжката половина и само се хиля на тоя и оня, вървя по улицата и си въобразявам че съм някаква латиноамериканска кифла, докато си дочитам ева луна, и текът сигналите за закриване.
улиците са слънчеви и пълни незнам от какво изпълзях та ми е весело и когато се качвам на трамвая продължавам смътно да се усмихвам... включително и на хлапето зад гърба ми. помислих че съм бутнала майка й, усетих я твърде наблизо, погледнах и ръката й изпод безумно бяло яке как се измъква от чантата ми. до спирката имаше много време, така че просто се усмихнах мило, погледна и двете в очите и методчно прерових чантата си, да проверя какво липсва.
на всеки намерен предмет им кимвах се по-одобрително, нищо не бяха успели да ми вземат.
на попа цялата им тайфа се изсипа през две от вратите на тротоара. продължих да им махам жизнерадостно през стъклото, тъй като никойн не пропищя че е обран. майката ме зледаше с пълен ужас докато заедно с нас пресичаха светофара.
вечерта си купувам кайсийки и тамън стигам до попа, с изкристализирало намерение да не се прибирам сега, пред мен е човекът ребус, малко отслабнал, малко променен, и все така вманиачен да разгледа и завърти всички джунджурии по мен. от известно време такива неща не нарушават равновесието ми, така че само се хиля настреща му, с някакво съвсем олекнало усещане, говорим празни приказки, киснем на яга под някакъв крайно сънлив залез, и зяпаме всички които преминават наоколо ни. Записва ми телефона за четирсти път. разказвам за скопие и пътищата, и всичко дето ме е връщало там, и ми става малко смешно, колко се е променило всичко от миналия април и схватките по софийски клубове, и как всъщност се оказвам съвсем скрита лимонка в тоя момент.
После човекът ребус отива да звънне на рускинята, с която се запознал на морето, казва че трябвало да се представи за неин брат, а аз се изсипвам на плиска в учудващо задушния здрач и се прибирам по най-лежерен начин.
А сутринта беше адски смешна, заразена съм от чужди нрави някакви, само се хилих в едно слънчево студио, докато през отворения прозорец (защо ли винаги допускапе тая престъпна небрежност) долитаха псувните на някакви дебели отпаркирващи гласове.