Останаха само две устни и нищо друго - всичко останало застина в черно-бяла картина някъде встрани, някъде отзад. Само този момент. И аз съм част от нещо друго, нещо, което не ми принадлежи, но съзнанието ми казва, че усещам чрез него.
Жив съм, то също. Умра ли, няма да го има вече. Трябва да продължа, за да имам още и още от моя любим "наркотик".
Но какво, ако не мога да ги използвам, когато ги имам? Когато се съпротивлявам... Защо?
Друг съм пак и следователно не знам отговора, не знам пътя... "и истината, и живота". Нали така беше онзи християнски израз?
За малко не ми трябват чужди усмивки, чужди целувки или чужди мечти. Не искам и чужда омраза. А само да открия къде съм се скрил.
Апчиху
Наздраве
Мерси
(някой мисли за мен)
дано да е нещо хубаво
а не лоша магия
или част от такава