събуждам се с писък мааааайчиииицееее и абсолютното убеждение, че е 12 на обед и цецо и надя са си тръгнали без мене след някакъв смътен сън в които с милена, ася, и семейните приятели сме на някакъв прием на някакъв хълм...
дъждът шуми по брезента, и лицето на фаби е синьо, миглите му направо безсрамно дълги, направо са обсебили палатката... часът е шест и започвам за 90хиляден път да си търся кафявата блуза, уговорката с цезо и надя е за осем, времето повече от ужасно. няма време за нищо. нищичко.
тръгваш ли
не още, редя багаж сега... има два часа...
от парти арената продължава да дъни чудовищно, грозно смачкващо техно... в палатката много силно мирише на нас, но собствения ми писък, че закъснявам още ми кънти из ушите. някой от вън се буди с бесен вик ШАААЙЗЕ и нещо се срутва с гръм и трясък - павилионът, от който никой не е зисипвал водата дни наред. сега кърпата ми е някъде в цялата купчина железа и брезенти, а дори не знам имената на всичките ни съквартиранти.
взимам си поредния засрамен душ в общата баня, сред облаци пара, миризма на чужди душ гелове и дебели голи жени... соц остатъц - кабинки без замеси и огледала отсреща... смеховете на чистаките долитат от мъжката баня, от другата страна на стената.
последната снимка на картата е фаби, както си спи, под същия син брезент, съвсем не на фокус. преди това са качаито лопес, робертито фонсеха, гуахиро мирабал, той долс, скини пъпи, хайвс, разни непознати лица от тълпата. има още дискове със снимки.
съвсем логично е след целия студ, и дъжд, и прах, и изтощение да се предам и да се прибера със рейса. просто физически няма да издържа, и докато всички прибират бажажа, ние газим из калта и гледаме как сред невероятен джангър разглобяват уърлд мюзик стейджа, резват въжетата, които държат петнайсет метра високата брезентова стена и тя се срутва, точно когато за малко грейва слънцето за да освети всичките и пръски.... умърлуше ни сме, естествено, макар всичко да си е според фестивалните закони.
в рейса редувам многочасови монолози със също толкова дълги мълчания. пътувам до една мъничка чалгарка, и съм толкова изтощена, че не мога да спя. тя е ужасно сладка и наивна и ме оставя да разказвам колкото си искам и също толкова да мълча, слуша като дете, и пак така гледа. гаджето й е единия от шофьорите - прилича на кочияша на граф дракула или нещо подобно.
Пред една бензиностанция в сърбия гледам как хиляди бръмбъри се измъкват от телата си на ларви и си сушат крилата един до друг, после някой полазват околностите, други отлитат, а трети веднага почват да се бият. Армандо е по джапанки и много го е страх да се приближи...
После в 413 избухвам в сомнамбулен хилеж пред някаква табела на гърба на друг автобус, която превежда “пази детето” като “keep the child”...
Има още ужано много
Особено за музиката
Постепенно ще си събера думите