Не мога да реша.....яд ли ме е, че се прибирам в София или не. Тук ми липсва през цялата година. Случва се да се събудя със свито гърло през февруари, защото сънувам, че се прибирам. Мога да си представя всяка алея в морската градина и всеки сантиметър от къщата. Мое синьо море от детските дни, до задъхване великолепно. Знам, че след месец, дори след десетина дни ще ми липсват. Чайките, прага на дома ми и липата на улицата, как сладко мирише главата на Явор и Барон-единственото куче, което може да се усмихва. Но в момента мисля само за това, че Анитка не иска да ходим на Остава и ще съм зла цяла вечер. Искам Оставаааа. Искам София, където има кой да дойде с мен, и Демирчев да не хърка в съседната стая. Обичам родителите си. Защо съм изгубила способността да живея с тях:((((((