навън е черно
прозорецът ми е чаша пълна с горещо горчиво кафе
не смея да се приближа, не смея да докосвам нищо прозрачно
обръщам се непрестанно и се затварям между стените, които нищо не са ми показали,
защо да се страхувам излишно...защо да разкривам нови тайни в стари случайности.
не е ли глупаво?
толкова много искам да проспя всичко. да изстине кафето . да го изпия на глътки - като нещастие...да си говоря сама и с предмети, а не с портрети...не с образи вече изплъзнали се, вече надделяли огледалото на паметта ми...
под ключ една дума значи недоразумение
а друга не би провалила спасението
но ще чака в последния час
в коварния мрак на съмнението
ще се връщам към млечните й ръце да ме подсетят колко много обичаме себе си в другите
колко мразим себе си във неясните си представи
ще се вричам пак в него, дори да се присмее на верността ми
и пак ще залитам към другиго, нечакана, неприласкана, излъгала жестоко най-тъжното от лицата си...
колко картини ще ми нарисуваш, кажи ми...ако дойда и просто седна до тебе - завинаги...
пряка реч не съществува
имам дума за всеки един
а в себе си имам пролуки
макар прозорецът ми - чаша с горещо горчиво кафе, което е вече на свършване
да ми подари развиделяване...не знам дали няма да предпочета отново затварянето.