Думи, които никога не чух, и които въпреки всичко все още звучат в главата ми; думи, чието ехо предизвиква унищожителни трусове в съзнанието ми; думи, копнежът по които има за последствие единствено няколко солени капки. Движения, хиляди пъти започвани и така и не намиращи финалната си цел, размиващи се в пространството като виолетовия дим от поредната цигара; дим,който ме кара да се давя в безсмислие, който прави въздуха тежък, непоносимо тежък.
Искам да преобърна себе си, да се видя обградена от мислите си, а не те да продължават да ме раздират в отчаяните си опити да видят светлина. Като в огромна течна сфера да плувам в себе си...и да не потъвам, да не достигам несъществуващото дъно, застлано с утаени мечти.
Зарадие едно докосване, дотолкова нереално, че способно да придобие плашеща яснота, близо до моите и безкрайно далеч от неговите ръце, заради един миг на небилвала възхита от чудото си заслужава да изтърпя приличните на киселинни поточета пориви на уморените си очи. Нищо, че дълбаят лицето ми; вече дори не чувам съскащия звук и не усещам острата миризма на обгорената си плът. Моля се само да пощадят ръцете ми, за да мога трепереща да ги събирам и съхранявам в хилядите чекмеджета на глупавото си сърце. Не че ще потрябват...но иначе страшно ще липсват.