всичко, което някога можем да дадем, сме самите ние.
стоя гол, тук, пред теб и се моля, моля се на теб, на небитието и после и на себе си, да ме приемеш такъв, какъвто съм. не съм ти говорил за любов, няма такова нещо, само за болезнената самота и инстинкта да намериш същество, с което да я споделиш. ти се замисли, нещо, не можеш да се решиш, е, взимаш ли ме или не? суетата ти решава вместо тебе, не можеш да отречеш, че изпървом ме погледна с досада, а аз глупав, стоя тука и те искам, тебе цяла, защото, когато те гледам и без да говоря, всичко ти казвам.. усещам колебанието във върховете на пръстите ти, потрепват, сякаш искат да затанцуват в косата ми пак, но устните ти са стиснати - черта на решителна нерешителност, сякаш и въздух не ти достига.. е, реши се, най-сетне.. прошепвам нещо безмълвно, сякаш да ти напомня, че не съм мраморна статуя, но не смея инак да мръдна, да не избягаш.. с очи шариш покрай мен, сякаш рисуваш контурите на тялото ми, или може би искаш да ги изтриеш, е, този път няма да е лесно, аз съм тук и чакам, и ще чакам целия този миг, докато света свърши, ще чакам, докато..
ти реши..