Предколедно настроение, дълги-предълги опашки пред магазините за опаковачна хартия и картички. и един куц с патерици, едва движещ кривите си крака, премятайки ги с видима мъка по калния под без стон, дори без най-малка въздишка или задъхване. навикът прави това с хората, особено когато този навик се нарича болка..
нищо чудно че всички го зяпаха безразлично, той беше безличен, а на един безличен човек няма как да не се гледа безразлично..
и все пак едно русо момченце на около 3 годинки, хванало здраво майка си в блъсканицата от лакти и колена, ритници и юмруци, псувни и юношески смях, някъде измежду побърканите хора то попиваше с поглед онзи, който дори и да искаше, нямаше как и накъде да бърза, защото живота отдавна го бе изпреварил..
какво си е мислело едва ли някой може да каже, но след малко то хукна и догони куцият, който бе минал едва 3-4 крачки:
- Ти имаш ли си мама? Аз изгубих моята.. но тя винаги ме намира, не знам как.. твоята намира ли те? - бавно и старателно каза малкият, като се стремеше да гледа болния в очите, сякаш искаше да му предаде от младостта и красотата си.
Куцият не знаеше какво да каже, толкова отдавна не бе говорил с никой че като че ли бе забравил как се прави, но все пак измърмори няколко неразбрани думи, колкото да изпъди детето.То обаче стоеше и гледаше, и гледаше, и гледаше в тъжните черни като брадата на коминочистач очи срещу него, докато внезапно една ръка не го дръпна. Последва истеричен писък, ругатни и плач на дете. За момент хората се спрях и огледаха какво се е случило, после отново сложиха безличните си маски и продължиха да се бутат и мачкат, да крещят и ругаят..
А куцият ги гледаше толкова отегчено отстрани, че ако не беше детската усмивка по лицето му човек щеше да помисли че е просто един нещастен клошар..
но той бе най-щастливият и най-богатият от тях..