въбоще не схващам как се случват сега нещата в някакво безумно щастливозатъпявне пердетата избухвам в смях, боян се обижда от това че приличал на бащаси и слиза от трамвая седмицата е изгубила смисъла си
стигнала съм до някаква пълна недосегаемост, нищо нищо не може да развали момента точно сега, някакъв тип в трамвая ми пуска ръка отдръпвам се стреснато, лицето му с ужасни мустаци и зъби и нишки от плюнка се приближава до мойто и ми крещи как сляпа ли съм била та не съм видяла че бил с чанта и не пуска палтото ми. в някаква пауза се чудя дали да се разрева или да се разкрещя и хич не знам как става но започвам да се хиля из трямвая и да ехтя срещу гадната му паст и после от предната врата през стъклото е човекът с червената шапка и той зяпа към трамвая ми и маха музиката вчера барабаните и баса и картините със заигравките : пикасо, брак и гоген в някакви нови версии, кокълът на таитянското момиче стръчни несъразмерно от хълбокът и но толкова красиво а наци идеотчето което ни се лепна и цяла вечер ни говори не разбира вика грозни са, криви са неннененененененененене ако са криви са красиви
дните ми се разпръсват до безобразие
как се случи всичко това