Умът ти е ютия...
Изглади реалността!
В музикалната кутия
нося своята глава.
Чух часовниците пак.
Всъщност виждам само мрак.
А в утробата на джаза
нещо синьо ме премаза.
Не видях дали е синьо...
(Диагноза: Далтонизъм.)
Виждам порите отблизо.
В кожата му аз навлизам...
Устните му: задимени.
Мислите му: подредени.
Подредени ли изглеждат?
Или просто ме подвеждат...
Да поема по въжето
и да срещна пак детето.
А не искам да го срещам
и изобщо да се сещам
за измислена реалност.
(= преосмислена фаталност.)
Чакам отговори боси
без да съм задал въпроси.
Кой така вулгарно проси?
Мирис остър сам се носи.
Аз съм лампа от кристали,
а пък той ще ме запали.
(После не горя, а светя...)
Крушката е пълна с газ,
а газта – това съм аз.
Токът ще е постоянен
и с интензитет нормален.
Цялото небе е наше,
ние пък сме облак прашен.
Кислородът ни разтваря
докато ни заговаря...
Не говоря с непознати,
нито пък с незапознати.
Раменете: съвършени,
а очите му: безценни.
Искам в тях да бъда ирис
със любимия му мирис.
Щом очите му миришат,
нека те чрез мен да дишат.
Притежават ме изцяло
неговите ум и тяло.
Тялото ми е заспало,
след като е изгоряло,
и преди да е запяло
вече ще е остаряло...
Упористостта ми вечна
е наполовина течна
затова се изпарява
и при друг се появява.
Всички влюбени празнуват
като нежно се целуват.
Февруари е далече;
близостта му ме отвлече...