I
Много обичам портокалов сок. Предпочитам купения: като BBB, Pfanner, Cappy. Фрешът от портокал не ми допада. Някакси тези малки частички от целулоза ми носят натрапчиво усещане за разбити мечти.
Момичето, в чийто апартамент живея, пие Pfanner от два литра, зеленият обаче, което ме устройва напълно. Може би на нея дължа вкусовите си предпочитания, защото тя ме е отгледала още от бебе (макар и да не го знае).
Казва се Мая. Сладка е, но е доста слабичка. Освен това е доста висока - някъде към 1,80 м. Веж, приятелката й Йорданка е по-добре - тя е може би метър и шейсет и пет.
Последните пъти когато виждах Мая, тя блестеше - беше толкова хубава! (Е, поне по моя преценка.) Всъщност откакто се помня тя винаги е изглеждала добре с дългата си тъмнокестенява къдрава коса, изящните си пръсти, леко пълните устни и изразителните си зелени очи. Много обичах да я наблюдавам и да й се наслаждавам, но след това, което стана я оставих, защото реших че има нужда малко да е сама. Е, добре, де - всъщност си намезих по-добро място за живеене.
Но така е в живота - понякога се налага да продължим наприд с цената на части от душата си. Това се нарича самосъхранение.
Това ми напомня на Васил - третият приятел в един равнобедрен триъгълник. Това момче беше преживяло какви ли не гадости, загуби и неволи, а въпреки всичкобеше изключително спокоен, даже може да се каже че беше мъдър. Така си е, страданието учи умните на мъдрост, а глупавите на самолюбие и егоизъм.
Та Васо беше претърпял голям шок след смъртта на дядо си когато беше на 17 години. Но пък след това започна да цени живота още повече и заживя абсолютно пълноценно - забавляваше се по всако време и си остана просто интелигентен ученик; “среден” ученик, както го наричаха някои учители от даскалото му. Но пък си живееше добре.
За разлика от мен, който след смъртта на любимото ми домашно животно - бълхата Андрей, изпаднах в дълбока депресия и за малко не се удавих в една чаша с бира... Наистина си го обичах малкия Андрейчо. Сега като се сетя за него пак ми става мъчно...
Исках да кажа, че при някои хора чувството за самосъхранение е много добре развито и затова те вместо да се депресират от гадните неща, които се случват, извличат някаква мъдрост и намират душевен покой. При другите обаче, чувствата надделяват и зейва огромна черна дупка, която се затваря доста трудно. (Ееех, Андрейчо!)
II
Мая, Йорданка и Васил бяха приятели от години. Някога в един клас, Васо и Мая си бяхя близки като брат и сестра. Това не им беше попречило на един много щур купон да се забият и да се събудят в много странна поза един върху друг на сутринта, без абсолютно никакви спомени какво е ставало. Затова пък всички други знаеха какво са правили двамата малоумници, защото някой се беше погрижил да направи компрометиращи снимки и да ги разпространи сред хората, присъствали на купона.
Мая много се ядосваше, че не помни нищо.
“Като ги гледам тия снимки, трябва да е било много зверско, братле...” каза тя на Васо, който само се подсмихна и отпи от бирита си вечерта след този прословут купон.
Това момче беше много странно - непрекъсното си задавеша някакви безсмислени въпроси и разсъждаваше с дни над тях. Като например иска ли му се да изчука Йори или не? След дълги размисли, най-накрая стигна до извода че все пак му се иска (колко типично за един мъж, нали?), но тя беше абсолютно различна от Мая - Йорданка беше невероятна смес от наивност, самоувереност и бистър ум. Тя вярваше в любовта (в романтичния смисъл на думата) и отказваше да прави секс с почти всеки друг освен с гаджето си, което се сменяше доста по-често отколкото би следвало при положение че това момиче беше ужасно влюбчиво. Но партньорите й й омръзваха след най-много месец-два.
Въпреки това тя вярвяше в “голямата” любов, в “единствения” мъж, когото още не беше срещнала - какво ви казах, безнадеждна романтичка!
А пък Мая мразеше романтиката (или поне така си мислеше). Но със сигурност никога някакви престорени нежности не можеха да я трогнат - тя разбираше чувствата (своите и на околните) много добре: ако ще да я бяха спънали с много обич и си беше разбила носа, пак щеше да усети нежността и красотата, защото разпознаваше безпогрешно истинскити неща. Явно това й е било някаква природна дарба, защото даже въпреки че си мислеше, че се тивата й са абсолютно притъпени от тревата и алкохола, това необикновено усещане така и не изчезваше, работеше си безотказно!
Точно тази й способност я беше събрала с гаджето й Пешо. Може да ви се стори абсурдно, но те наистина имаха нещо истинско (както се казва), въпреки че бяха се събрали по възможно най-странния начин: Мая беше в нарушение и Пешо я тикна зад решетките за една нощ, защото по онова време той беше кука.
Естествено тая мяцка много пъти си е имала вземани-даване (или по-скоро само даване) с куките, но до тогава не я бяха водили в районното. Така е като решиш да се напушваш с някви аматьори в Наркоманска...
Но да не се отплесвам... И така, водиха я в районното и я държаха 24 ч., след което я пуснаха. Обаче Пешо й беше хвърлил око, а тя на него също - нали знаете, те краставите кучета се надушват. Още следващата седмица, на “Марша за тревата” по щастлива случайност сложиха Пешо да патрулира и с Мая се срещнаха някъде по пътя.
От там нататък историята е ясна. Заедно са от една година вече. Пешо се отказа от професията си на полицай, защото много мразеше корумпираните ченгета, а всяко второ беше такова. Той всъщност никога не е бил истинска кука - беше свежо попълнение от казармата поради липса на хора от полицията, защото всички сили бяха впрегнати за издирванито на някакъв избягал затворник или нещо такова, паметта нещо ми изневерява. Както и да е, де. Човекът се преквалифицира и стана барман в едно суперяко ъндърграунд клубче в София.
Пешо беше абсолютният пич - готин, забавен, точно типът мъже, които с всяко нещо, което правят, с всеки поглед те карат да погледнеш стреснато и да си помислиш леко шокиран: “Уоу! Ебаси пича! Направо се чудя как могат да същетвуват такива хора...”. Обаче както всеки носител на името Петър, чавекът понякога ставаше доста агресивен - не че се биеше, крещеше или нещо такова, но съвсем ясно осъзнаваше че има доста сила, която може да използва както си иска, което винаге е много опасно...
Когато мисълта на човек е толкова силна и той е абсолютно уверен в способностите си, наистина нищо не може да го спре... Този разказ е доказателство за това.
III
Мая и Пешо не живееха заедно - “всеки у домо си” общо взето. Не че не случваше единият от тях да прекара няколко дена в апартамента на другия и обратното, но е двамата си имаха жилища, които си харесваха достатъчно и въобще нямаха желане да се пренасят на друго място. На Йорданка това й се струваше много странно.
“Ако бях аз, отдавна да съм се нанесла у тях” разправяше тя на Мая един ден като си цъкаха хек само двета в Яга. Мая не каза нищо в отговор.
Те с Пешо бяха типичната двайка, в която двама са си по-скоро приятели, отколкото влюбени гълъбчета, но не и само приятели... Винаги съм обичал този тип двойки - виждаш двама души, които се познават изключитебно добре и въпреки това някакси се обичат и се радват на съвместното си съществувание.
Освен това между тях прехвърчаха такива искри, че се чудех дали леглото няма да се подпали някой път... Мая обожаваше секса, още повече секса с Пешо. Той не беше най-добрият й любовник, де. Когато беше на 20 беше се забила с някакъб пич на морето и още й държеше влага от тогава. Тоя човек я беше изцедил от всякъде и то по много приятен начин. Обаче от всичкото това удоволствие й стана някак странно и некомфортно - не се чувстваше пълноценно. Затова с Пешо си й беше перфектно. Не че не правеше секс с друге мъже от време на време, но това не беше защото не беше задоволена или нещо такова, а просто за спорта, както се казва. При Пешо беше същото.
А пък Васо по този въпрос много се чудеше дали би “изневерявал” на приятелката си или не. Още един от неговите безсмислени и глупави въпроси. Той в момента беше свободен и затова нямаше как да го провери, а досега не беше изневерявал на нито ена от бифшите си приятелки. Надяваше се все някога да получи отговор на този въпрос.
Йори не понасяше изневярата (става въпрос ако той изневеряваши на нея, разбира се). Тая мацка беше ужасно любвеобилна и се държеше с всички хора супермило и приятелски и не се притесняваше от физическия контакт и допира, затова мъжете оставаха с впечатлението че флиртува с тях и често й налитаха. Обаче тя рядко стигаше докрай с повечето мъже - не й се занемаваше.
И така, тези хора със своитеси разбирания и предпочитания си живееха без да се замислят прекалено много за смисъла на всичко. Аз лично мисля, че постъпваха правилно, защото точно това аз наричам пълноценен живот - живот, в който правиш нещо, което те кара да се чувстваш добре; живот, изпълнен с оптимизъм, а не с негативизъм. Няма смисъл да търсиш смисъла, защото никога няма да го намериш. Единствено ще загубиш себе си и ще изпаднеш в дълбока депресия, а това значи въобще да не живееш.
Депресията е малък затвор в съзнанието на мислещото същество. Затвор, от който се излиза ужасно трудно.
IV
Една сутрин Мая си седеше в кухнята на един стол, облечена в доста голяма за нейните размери мъжка риза, и пиеше портокалов сок, гледайки през отворената врата на кухненската тераса някак унесено и замислено. Още беше рано - небето беше ясно, а все още студените и сънени слънчеви лъчи, се промъкваха през отворените прозорци и врати и приканваха хората да се разсънват и да се захващат със зядълженията си. Една обикновена сутрин в средата на месец Август.
Чу се някакъв шум и след 10 секунди Пешо се обади от входната врата:
“ ’Айде чао” след което излезе.
Мая работеше за едно от т. нар. Lifestyle списания - правеше фоторепортажи (снимки + текст). Беше доволна от работата си - не киснеше в някой офис, а обикаляше града (което по принцип си беше едно от любимите й занимания) и срещаше какви ли не хора и феномени. Работата й беше много интересна и я вършеше с удоволствие.
Постоя така още десетина минути, след което отиде в стаята си, облече се, взе си цигарите и излезе.
Беше Петък и всички работещи хора изглеждаха умърлушени и отегчени от факта, че им се налага да правят все същото (да ходят на работа) за пети пореден ден. От друга страна бяха и много развълнувани и нетърпеливи, защото беше последният работен ден и им предстоеше почивка през уикенда.
Мая се разходи до Славейков, поседна малко на пейката при Двамата и изпуши една цигара, след което тръгна бавно по Солунска в посока към бул. Витоша. Спря се при зоомагазина, за да се полюбува на пухкавите малки същества, които спинкаха в кошове на витрината.
Този магазин е много култово място - всеки, който е минавал от там поне един път в съзнателния си живот, ме разбира.
Мая се отдръпна, за да направи място на две мацки да минат. Реши че днес ще остане тук; отиде до тротоара и извади тефтера и фотоапарата си от провисналата тъмносива чанта приз рамо, която притежаваше от години. Снима хората, които минаваха и спираха, за да се порадват на прекрасните животинки.
По едно време телефонът й звънна.
“Ало?” Беше Йори. “Вкъщи ли си вече?” попита Мая и си погледна часовника - беше 14h. “Оk, аз ще отида да купя някои неща и се прибирам. Пешо не е там все още предполагам, нали?... Да, така си и мислех. Еми добре, хапни си малко спагети - в хладилника са. ... Естествено, каквото искаш прави - това все едно си е твой дом, егати!... Ха-ха, дообре. ‘Айде.”
Бяха си разбрали с Йори да се чакат направо в апартамента на Мая. Йорданка още живееше с родителите си, защото не беше събрала достатъчно пари за свое жилище. Обаче Мая отдавна й беше дала ключ за своята къща и от време на време Йорданка й ходеше “на гости”.
Мая се протегна, прибра тефтера и апарата и се отправи към пазара на Седмочисленици за праскови и салата. Когато купи всичко мина и през някакво магазинче, от където си взе цял куп млека Родопея 3,6% (кисело мляко, става въпрос). На излизане забеляза Васил, който си крачеше сам по другата улица.
“Васо! Васке! Василе! Васко! Вас! Василке! Вааасооо!” крещеше Мая и накрая Васо я чу и се обърна.
“Ооо, къде си, бе?” поздрави той и я потупа по рамото.
“Ебаси глухара си, братле, заклевам се!” захили се Мая.
“Не, бе, аз само се правех...”
“Да, да, добре!”
“Ти нещо на пазар ли си ходила?”
“Ми да.”
“Охоо! И какво ми купи?”
“Ъъъ, праскови? Хе-хе-хе.”
“Праскови?! Любимото ми..” подметна саркастично Васил и направи кисела физиономия. “Дай някоя торба на мен да не ти тежи.”
“Е, братле, ще се издрисна все едно! Ето де, щом искаш...” засмя се Мая.
“Сега към вас ли?”
“Да бе, тя Йори вече е там.”
“Окей.”
Двамата се отправиха към Евлоги Георгиев, където в една стара кооперация, на последния етаж се намираше апартаментът на Мая.
Обаче точно преди светофара на Попа телефонът на Вас звънна.
“Ало? На Попеца. След колко време? Дообре. ‘Айде.”
“Кой беше?” поинтересува се Мая още преди Васил да е затворил.
“Крис” отвърна момчето с лека усмивчица.
“Ъ? Верно ли, бе?! Леле, тая мацка не съм я виждала от векове...”
“Да бе, уговорихме се да се видим сега след половин час.”
“Охоо... Хе-хе. Значи няма да дойдеш до нас, а гадино?” заяде се на шега момичето.
“Е, и утре е ден” намигна Васето и двамата продължиха до бул. Евлоги Георгиев.
Пред входната врата момчето остави торбите и си тръгна, а Мая затършува за ключовете си.
V
Йори затвори телефона и се прозина, протягайки се. След като си пусна музика се отправи към кухнята и затършува в хладилника - там намери спагетите, които й беше предложила Мая преди броени минути - не изглеждаха зле.
Момичето тъкмо сипа една порция в чиния и я сложи в микровълновата, когато входната врата се отвори и зад нея се показа рошавата глава на Пешо.
“Ооо, Пешо. Ти се сети!” поздрави го Йорданка, а той отначало я изгледа с поглед от типа “What the hell…”, но след това каза:
“Здрасти, бе, Йорка! Какво правиш тук?!”
“Малко на гости. Тя Мая не ти ли е казала?”
“Еми, пропуснала е” усмехна се пичът. “Както и да е.”
“Аз тъкмо щях да хапвам, искаш ли малко спагети?”
“Да, бе, сипвай! ‘Ей сега идвам...” издекламира Пешо и отиде в стаята на Мая.
Съблече ризата си с къси ръкави на O’Neill и сложи една обикновена тъмночервена тениска Element.
“Искаш ле бира?” чу се гласът на Йори от кухнята.
“Може” отговори момчето, докато излизаше от стаята.
“Ето заповядай!” подкани го момичето към масата, на коята сега се мъдреха две чинии с доволно количество спагети, една Каменица стъкларка и едно кафе.
Пешо се усмихна и седна.
Десетина минути двамата хапваха и разговаряха. Йори за малко не се задави, заливайки се от смях на глупостта, която Пешо беше изръсил.
“Ха-ха-ха! Омекочистител... Ха-ха!” просълзена от смях и кашляща избълва тя.
“Добре де, омекотител! Обърках се, к’во да направя..” сви рамене Пешо и се усмихна перверзничко.
Ако някой ги беше гледал отстрани със сигурност щеше да каже че флиртуват. И докато Йорданка го правеше несъзнателно, Пешо съвсем ясно знаеше какво прави.
“Ох! Леле, човек, за малко да ме убиеш! Хе-хе” продума Йори когато най-накрая се успокои и можеше да си поема въздух нормално. След това стана и се отправи към банята с думите: “След малко се връщам.”
Йорданка отиде до тоалетната и след като си свърши работата излезе на заден ход, затваряйки вратата внимателно. Когато се обърна, за да поеме по коридора обратно към кухнята, за молко сърцето й да изскочи от уплаха когато съзря Пешо на не повече от два сантиметра пред себе си.
“Оф! Стресна ме!” все още шокrрана и леко подразнена му се сопна тя.
Пешо не каза нещо. Той само приглади стърчащия кичур коса зад ухото й и неочаквано се спусна към Йорданка и я целуна страстно. Момичето се отдръпна, опулвайкr очи и отваряйки уста невярвящо. Пешо я притисна към вратата и започна да й разкопчава колана. Тя извика:
“Престани! Пешо, какво правиш мамка му!”
Момчето пак я целуна и това заглуши последните й думи, защото тя не можа да си поеме достатъчно въздух и прекъсна изречението си по средата. Йорданка се опита да избута гаджето на най-добрата си приятелка с насълзени очи. Силното тяло на Пешо не обърна внимание на опитите на момичето - те бяха като безсмислените опите на муха да направи впечатление на слон като му каца по опашката...
Пешо сграбчи Йори и я вкара в банята. Точно в този момент Мая отключи входната врата и погледна по посока на банята - точно срещу мястото, където се намираше, в края на не много дълъг тесен коридор. Последното нещо, което видя беше как приятелят й се вмъква в банята и заключва вратата, а от вътре се чува плачът на най-добрата й приятелка, която умолява Пешо да престане.
Мая пусна всичко, което държеше на земята и изтича до края на коридора, където облегна цятото си тяло върху китките си с глава между лактите, гледаща надолу към пода. Очите й се напълниха със сълзи, погледът й се премрежи.
“Пешо! Пешо! Не! Спри! Недей! Моля те!” извика Мая през сълзи, тропайки по вратата.
Междувременно Пешо беше затиснал Йорданка до мивката и успя да й събуе полата до коляно, затискайки с една ръка устата на момичето, което плачеше горчиво.
Мая не спираше да тропа и умолява гаджето си да престане. Йорданка затвори очи и си представи една по-различна ситуация от тази, което успокои поне малко нараненото й съзнание. Ръцете я боляха, защото Пешо беше ги притиснал пред гърдите й, държейки я за китките. Музика вече нямаше. Чуваше се само пъшкането на Йорданка и Пешо.
Когато той свърши звучно Мая, която беше се дръпнала от вратата на банята и беше облегнала гръб на бургундско червената стена на банята, се свлече на земята и усети кожата на лицето си опъната от засъхналите сълзи.
Пешо махна дланта си от устата на Йорданка запъхтян и се отдръпна от нея, закопчавайки панталона си. Той седна във ваната и запали цигара. Йори нахлузи обратно полата си и се строполи бавно върху тоалетната чиния. Само с поглед тя даде на Пешо да разбере, че иска цигара и затова той й подхвърли кутията и запалката така че да ги хване безпроблемно.
Тримата стояха така поне половин час без да продумат, всеки гледаше някъде в пространството с ум, преливащ от хвърчащи насам и натам мисли и в същото време с празно съзнание; не мислейки за абсолютно нищо.
Най-накрая Пешо стана, закопча си колана и бавно отвори вратата, въздишайки тежко. Когато излезе обърна глава към мястото, където седеше Мая. Погледът й беше празен и безизразен. Пешо не можеше да я глед така и не можеше повече да стои в апартамента й, затова излезе, прескачайки торбите с разпилени покупки и затваряйки входната врата след себе си набързо.
Мая се изправи и влезе в банята. Падна на колене пред тоалетната чиния в краката на Йори и продума:
“Съжалявам!.. Толкова съжалявам Йо...” но преди да довърши приятелката й се свлече на земята до нея и я прегърна топло, плачейки.
Мая остави приятелката си да се изкъпе и я сложи да легне в нейната стая. Под звуците на любимите си парчета Йори се успокои и се унесе.
VI
Вече беше нощ. В апартамента беше тихо и страшно - усещаше се тежестта на замърсения с болка и отчаяние въздух. Мая седеше сама на бялата градинска пейка на терасата , която между другото беше задигнала от един парк, и пушеше вглъбена.
По едно време реши че не може да издържа повече на менталното насилие, което й оказваше тишината и затова се облече и изфуча от къщата си с ясната идея, че иска да е на място, където има силна музика и много алкохол.
Отиде в най-задушевният и шумен клуб в София. Там имаше страшно много хора; беше опушено, задушно и горещо; музиката беше почти оглушителна. Перфектното...
След пет текили и две големи водки ABSOLUT Raspberry Мая танцуваше в средата на дансинга, в най-голямата гъчканица. Никой така и не разбра, защото музиката бучеше прекалено силно и беше прекалено тъмно, но Мая се провикна с пълно гърло: “Аааааааааа... !!!”. Един отчаян вопъл, който раздираше душата й от часове и от който тя искаше да се отърве.
И точно когато си мислеше че не може да живее повече, че няма да издържи на нагиска и ще се срине, Мая срещня нядежда и облекчение в лицето на Валя - една много стара приятелка, която не беше виждала от ужасно много време. Как се зарадва да срещне едно познато същество в тази тълпа, един човек, който можеше да успокои обърканата й душа и да й бъде опора по пътя към реалността.
Валя беше може би единствения по-луд човек от Мая. Имаха няколко години разлика, но Валя винаги казваше, че чувства Мая на своя акъл, въпреки че беше по-голяма от нея на години. И двете бяха щастливи от случайната среща. Мая можеше да разкаже на приятелката си това, което й се беше случило, защото самата Валя също беше имала подобни преживявания с момчета и затова й бяха до болка познати.
“Мъжете са свине!” винаги беше повтаряла та на Мая когато още бяха на по 17-18 години. От момента, в който Мая беше изпитала на свой гръб горчивата истинност на тази сентенция, двете често си повтаряха тези думи и накрая те се превърнаха в лаф помежду им, който един ден щеше да си остане скъп спомен в остарелите им глави.
“Вале, блягодаря ти...” бяха думите на Мая вмече навън, на една малка уличка в центъра, където се намираше клубът.
Валя само се усмихна, чертите й излъчваха обич и преданост.
“Уф! Нещо ми се допика...” каза тя, хващайки се за главата с една ръка.
При тези думи Мая избухна в пиянски смях, заразявайки и самата Валя.
“Като едно време...?” усмихна се Мая, спомняйки си периода от живота си, когато непрекъснато препикаваше територия, защото все се напиваха по градинките, а тя имаше слаб пикочен мехур и не можеше да задържа течности много.
“Ха-ха-ха! Дааа... Ей, спомняш ли си онзи път като се покатерихме на някакъв довар и аз си... ха-ха.. скъсах си дънките! Ха-ха.. ама точно на гъза! Ха-ха-ха!” запревива се Валя.
Всички сме имали такива преживявания и такива периоди, не мислите ли?...
VII
Мая се прибра вкъщи към 4:00h и си легна, защото главата й се въртеше от алкохола. Събуди се в 6:30h и излезе на терасата с пейката за глътка чист въздух. Главата я цепеше - ефектът на текилата... Мая не обичаше да си причинява такива безсмислени неща, но в момента не я интересуваше особено; въобще не съжаляваше за нищо, коета беше направила в живо... Телефонът в джоба на панталона й, който между другото не беше свалила преди да си легне поради физическа невъзможност, вибрираше, индикирайки че някой се обажда. Мая погледна дисплея - беше Пешо. Да вдигне ли?
“Какво?”
“Исках... Ще намина да си взема нещата от вас...”
“Не мисля че сега е най-подходящият момент. Ела някой друг път.”
Последва мълчание.
“Добре ли си?” попитя Пешо, гласът му звучеше напрегнато и наранено - сякаш сам се укоряваше за това, което е направил, но знаеше че нищо вече не можеше да се промени.
“Аха.”
И това беше. От двете страни на линията двама души усетиха остро кръцване и загубиха по частица от душите си. Две дупки зейнаха и никога повече нямаше да могат да бъдат закърпени и излекувани...
***
Мая няпряви зякуска и двете с Йори обсъдиха плана си за деня. Не се чувстваха неловко, нито странно - приятелството им и душевната им връзка бяха толкова силни, че случилото се предния ден не им беше повлияло ни няй-малко. Осъзнавайки това в мълчалив телепатичен разговор двете се спогледаха и трогнати до сълзи се втурнаха една към друга за ужасно мила приятелска прегръдка.
През деня се видяха с Васо в Борисовата. Той беше с байка, а те - пешачката. Когато му разказаха беше седнал, де, защото иначе щеше да се пребие много брутално най-вероятно.
Васето се чувстваше дотолкова привързан към Йордянка, че самият той се почувства ужасно наранен от случилото се на това, близко му като сестра същество. Въпреки че беше спокоен и миролюбив по природа, нямаше как да не му се доще да удуши Пешо с калъфка за възглавница, да го нареже на парчета и да го хвърли на кучетата... Доста жестока съдба.
Въпреки гласното изразяване на тези желания, Вас всъщност не премина към действие, защото Мая уморено го помоли да престане и да не държи сметка на Пешо. Не че го защитаваше и не че не искаше самата тя да го срита, но осъзнаваше че нито тя, нито дори Васил биха могли да наранят Пешо кой знае колко много, по-скоро самите те биха пострадали, защото Пешо беше много по-силен и от двамата.
В крайна сметка Йорданка го превъзмогна, Васил подтисна изпепеляващия си гняв, а Мая се опита да забрави черната дупка в душата си и общо взето тримата се върнаха към стария си начин на живот. Тази случка ги беше променила коренно, обаче... То нямаше и как иначе. Но и тримата бяха оптимисти - промяната можеше да се окаже много по-добра от предшестващото я състояние на застой и уреденост. Бяха минали едва няколко седмици, а им се случваха толкова неща, че все по-рядко имаха възможност да се замислят и дя се депресират заради миналото.
VIII
Една късна вечер от втората седмица на Септември Мая беше сама вкъщи и проявяваше последните снимки от морето в малката си тъмна стаичка, направена в един сравнително къс коридор. Звучеше дълбоко емоционален транс.
Изведнъж се позвъни. Мая избърса ръцете си и отиде да отвори. На вратата стоеше Пешо, по-зашеметителен отвсякога. Мая почувства още съществуващата помежду им близост и реши да се остави да бъде завладяна от емоциите и да забрани на разума си да надава глас... поне за кратко. Имаше право на това; имаше и нужда.
“Дойдох за нещата си...” каза Пешо сякаш само защото трябваше да го каже, след което влезе и обгърна раменете на Мая с големите си силни ръце, гледайки я в очите. Тя уви ръце около кръста му и отпусна глава върху гърдите му. Това беше последната им нощ заедно.
На сутринта Мая пиеше портокалов сок в кухнята. Пешо си събра нещата и преди да отвори вратата понечи да каже обичайното “’Айде чао”, но се спря. Осъзна че нищо вече не е както преди. Тази нощ е била изключение. Последното такова. Защото с изгрева на слънцето залязваше познанството между двама души, чиито съдби са се преплели и са образували вихър от емоции, който не би могъл да съществува в нашата реалност.
Пешо излезе и затвори вратата. Последната глътка сок от чашата на Мая беше горчива. Тя погледна към кутията от сок и осъзна, че за първи път беше си купила портокалов сок Pfanner синята кутия, обаче. Момичето стана и изля цялата съдържане на кутията в канала на мивката, след което се облече и излезе. Взе си две кутии сок от вишна и ги сложи в хладилника да се изстудяват...