Един прекрасен зимен ден през януари, когато валеше много силен сняг, появил се изведнъж, Съживената, която все още бе Срежи – вената, или поне за малко щеше да се превърне в такава ( за пореден път ), преминаваше много бързо с широката си походка и величествената си сянка покрай едно място. На това едно място тя си мислеше, че работи нейното свръхбитие – целта на съществуването й, образът – цел, когото тя преследваше, или нейната тръпка, животинският й трепет...
Срежи – вената вече беше Съживената. Тя го видя, но не такъв, какъвто беше преди. Донякъде съжаляваше. И после съжалява още много дълго. Но сега тя се наслаждаваше на краткия миг, в който можа да го види: той беше далече от нея – една почти невидима стъклена витрина ги разделяше ( или по-точно отделяше него от нея, без дори тя да е именно тя, може би ); тя го погледна, а той беше в гръб – видя косата му и й се стори, че е пораснала доста в сравнение с това, което бе виждала преди... Това я обезпокои, естествено. След това той се обърна и я погледна – тъжен, меланхоличен поглед, който й позкаваше, че това не е той: това не е лап-топ върху бар с високи столове, това не е hot chocolate с черна сламка, това не е Средиземноморие...
Тя бързо отмина и продължи нататък. Остана й само мисленето за него. Но тя не бе сигурна, че е той. Сега трябваше да си измисля нова кожа за пред двете й приятелки, които знаеха за тази нейна страст.
Тя отново стана Срежи – вената.