Адът дойде на земята. И май точно аз го извиках. Само не разбирам как по дяволите ме е чул. Защото аз по принцип не говоря високо. И не крещя. Просто не мога да викам. Отдавна съм забравил как става това.
Щеше ми се да ти напиша нещо. Точно тази вечер имах нужда да седя пред теб и да ти пиша. Но теб те няма. Или поне не и тук. А трябва да си точно тук – пред мен, около мен, вътре в мен... Мисля, че единствено ти можеш да разбереш какво се случва. Защото аз просто не разбирам. Естествено, лошият ми навик да търся обяснение, и още по-лошо – винаги да НАМИРАМ обяснение на нещата, отново ми изигра много лош номер. Направо си ме прецака. Ето защо съм прецакан. Идея си нямаш колко прецакан. Keine Ahnung. Ама пък толкова keine… Am keinsten, ако ти говори нещо. На мен нещото много дълго време ми говореше, и така, както си приказвахме изведнъж се оказа, че съм на ръба. На границата на тоталното побъркване. Ganz wahnsinnig. Тотално. Verrückt. Или другото ми име. Едно от многото ми други имена – защото всяко от тях е друго за останалите. Те само болезнено страдат от халюцинацията, че се познават. Nein. Не се познават и още как. Никога не са се и срещали. Просто понякога се случва да се разминат на някоя тъмна улица и да им се стори, че виждат нещо познато...
Познато – но не и за мен...