Прорез в неонова бездна. И съвсем тънък лъч от мъгла, който пада рязко върху едно заспало тяло. Под завивките – похот. Покрай замъка – грохот. Просто крепост, изпълнена с вредни халюцинации, които са една алюзия към реалността. Но нямат нищо общо с нея. Нищо. Нито пък общо.
One day you will find answers of a different high…
Застарели стени. Дълбок и бездънен ров. Готика. Брас – секции, звучащи в някоя от многото зали в замъка, без това да се чува особено силно и ясно. Но в онази спалня, точно в онази спалня... След много дълъг поход – похот. Стоях на вратата или пък се криех зад пердето. Воайорствах. И ме беше страх. Явно е било страх. През всичките тези години. Гледах как онова тяло спи, загърнато в похотливи мисли. Но мислите бяха не нечии чужди, а само и единствено моите си мисли. Защото тогава само аз не спях. Беше прекалено късно. Conditio sine qua non.
Облягах се до вратата, цигареният дим ме замъгляваше, изчезваше ме... Или аз изчезвах в него. И просто гледах. Лесно е да се изтощиш от гледане, понякога ти се ще да действаш. Всъщност това няма никакво значение... Важното е дали действаш. Толкова е просто. Колкото и сложно. Непреводимо е, но същевременно с това носещо само един-единствен смисъл – своя собствен...
| следват барабанни тушове. |
Събуждам се.