Понякога сякаш е май по-добре да не мисля,просто да се оставя на мислите сами да преминават,да спра да търся решения на проблемите си,да спра да си въобразявам разни неща,за които знам,че няма смисъл,да спра да бъда на моменти не-аз.
Искам да забравя за света около себе си,искам да си създам мой,собствен,с въображаеми приятели и семейство,мой свят на мечтите.Но защо пак е тъжно?Защо е някак неистинско?Нали е свят на мечти,защо хората са статични фигури,програмирани да се усмихват и защо са бели?Призраци някакви или само бродещите им души?Хора ли са?
Сънувам ли?Там ли съм?Аз ли съм?Какво съм?Какво си?
Свeтлина,а после мрак....и много звезди,не разбирам...а и ти май също.......кога ще бъдем пак ние,извън този свят на илюзий,извън реалността.Кога ще се ни докосне божественото и ще се радваме заедно един за друг,на щастието си заедно и поотделно.Вечно ли е?Или малка част от Вечността ни говори тихо всяка вечер преди да заспим,шепне своите тайни,а ние се губим,подминаваме ги и търсим,после много търсим.......а дали ще намерим?