...където никой не те познава.
знаеш, че никога не ме е бивало да подреждам думите и нещата изобщо. че големите неща (букви) не са за мен по-важни от малките единствено в качеството си на по-забележими за простолюдието... позната ти е тази думичка, нали - простолюдие... свикнали сме обаче да уважаваме паузите. тишината. личното.
с теб винаги сме умеели едно нещо - да пазим черупките си. твоята сила, която с времето стана и моя, може би твърде късно, може би след като се научих да не бъда сама, да говоря повече, да се адаптирам към хората и нещата, както виното се прелива в различните чаши... но си остава същото вино, същата горчивина и мрак, нюансите, които само този, който го познава достатъчно добре, който го е създал от мършавото грозде, може да разпознае, да запази, да обикне...
ще се опитам. по-скоро ще си наложа да не си губя мисълта толкова често, че да те обърквам мога да пиша за това само сега.
черупките.. има една песен, една от многото любими, в нея героинята обещава да е добра, дори ако загуби всичко, ако банкрутира, остарее, загуби усмивката и тялото си, ако всички я забравят и прочее. ние на какви си играем с хората, ти - през целия си живот, аз - през малкото си такъв досега? винаги ли трябва да сме силни, забавни, да се интересуваме от всяко човешко същество, привидно загрижени, да се смеем на нещата, които разсмиват другите? и за какво? какво прави цялата тази тълпа за теб, какво ти е дала досега? понякога да има кой да налива старото уиски, топлината на нечий дом, дима на цигарите, увиващ се около твоя, да има кой да отваря вратите и защо изобщо е цялата тази болезнена нужда от възхищението на другите, блесналите очи по пътя ти, да си НАД тях, това ли е всичко?
и как мислиш, достатъчно ли ми е всичко това сега, когато те няма, когато мен ме няма, когато няма да можем да си боядисаме яйца с кромидени люспи на великден, да си купим от онези ужасни сладки, които никой не яде и все пак ни радват, църквата, чешмата с турските надписи, спомням си как мирише всяка една част от това място, даже фалшиво пеещите бабички от хора, не можеш да повярваш, че ги обичам и че ми липсват, нали. че си спомням даже кукумявките по покривите на къщите по точно онези улички, когато бях малка и за първи път излизах толкова късно нощем, пазехме свещичките, моята винаги изгасваше първа, пламъчетата, пиехме кафе преди това на механотехникума и знаеш ли, нищо не се е променило. обзалагам се и че старите тирове не са ги махнали, бяха пред кафенето на химията, някога ме пратида занеса някакво цвете там, всеки ден пътя до гимназията...
достатъчно ли е всичко това? две лисици, само две лисици има в гората и естествено никога няма да се скарат за плячката, и ще пазят заедно малките си, и само тези две лисици знаят цвета на кожите си дори под козината, и не ми казвай, че това не сме аз и ти, защото нито баща ми, нито баба ми, която, да, дори не се е престрашила да дойде на кръщенето ми, не че има значение, нито брат ми, в неговия си живот, моят ангел-пазител, могат да разберат тази гора и скимтенето на двете лисици, и не смеят да гледат луната, срещу която преди виехме с тебе на някакъв кей, с някого, толкова ли е било уникално... сега с други хора вием срещу луната пред великолепието на някаква недостъпна църква и моят глас заглъхва последн, понякога тази луна е като телефон, като кораб, само тя ме свързва, хиляди паяжинки, с хората някъде там...
някакви си километри.
знаеш ли защо не мога да си дойда за великден? и не само заради ужасния ми график, ужасните влакове, ужасните пари, чудя се къде отиват, заплататa ми е повече от достатъчна, просто ме е страх.
че няма да е същото. и че като се прибера тук (да, думата ми вече е "прибера") няма да съм същата. и всичката ми опърничавост, моята си неспособност да обясня нещата, думите, които все не стигат, търпението, което отдавна е източено до пропукване, някаква отчужденост, която може да ме посрещне, и апартамента сте променили, тръпки ме побиват (: бих се засмяла тук, но съм леко разтреперана и незнам дали ще спра до усмивката само.
знаеш ли какво ми липсва най-много? планината. нито хората, нито светлините на точно този град, река си имаме, повече от река, сгушва се застрашително в брега, румъния се е раззеленила като за сватба, залезите са някак по-близки, по-червени, римската пристанищна крепост попива стъпките ни, но над тази земя е празно. ветровете. хората. домовете. неделните им разходки са безподобно празни. бабите по улиците са празни, с кухите си погледи и навици, децата им са еднакви, мъжете им са дребни и самотни, чашите им са празни, домовете им, сякаш да замажат цялото това несъстоятелно съществуване - неестествено претрупани...
а ние с теб винаги сме искали толкова малко, по дяволите апартамента и всичките коли, дрехите ми разпилени из България, книгите ми - изпити и раздадени, умовете ни - преселени в хората, с надеждата, с убеждението, че нещо ще шпроменим поне в тях...
но сме си имали планината и си е била наша. и бабите, които не пият кафе след поредната серия на биг брадър или каквото и да е, а яхват магаретата, натоварени с тънки вейки, пазят чергите за дъщерите си, боже, в нашите къщи като че ли за цяла армия щерки има чеиз, сякаш е знаела,някоя от тях е знаела, че ще доведа една дъщеря повече в семейството...
моята дъщеря, моето дете, моята жена и цялост, тази, която се грижи за мен, която се възхищава от мен, която ме чака до сутринта да се върна от работа, която винаги ме пита с кого съм, добре ли съм, дели с мен времето,си дава ми го цялото, която е в кръвта ми и моята цялост. която не мога да обясня, и да разкажа, и да нарисувам, и да дам на другите, не мога да отделя от себе си, от мисълта за това "себе си", мое и твое... жената, която се тревожи, когато пътувам, а не знае за моите пътувания, за онези светове, ти си ги виждала, твоите колене са се издирали по баташките поляни, оградите, твоите ръце са слагали паветата по онези улици, всичко си спомням, което си ми разказвала, онзи живот, сега знаеш защо толкова се скитах това лято по невъзможни места, а аз знам защо не ме спираше... имам го от теб, онова старо време, онова старо чувство за дом. знаеш и аромата на поляните и дърветата, и че децата са други, и мъжете са горди, и жените са свободни... а всеки днес се опитва да прилича на останалите, някакво абсурдно блато, от което двете ми прекрасни жени и моят ангел-пазител Георги ме измъкват, разказват ми приказки, докато спят, докато са далече, прегръщат ме, този стоплящ хлад на ръцете, миризмата на тютюн и улици по ръкавите... тя е като теб, когато ме чака през нощта и ме приспива, както ти се връщаше някога, след майчинството, от работа, чувах токчетата ти след асансьора, палтото, даже ми носеше розова дъвка, но после нямахме пари за дъвка, лили идваше на гости и до късно спорехте за политика, за мъжа й в либия, тамара и къщата с многото котки и старите руски неща из хола й....
с теб винаги сме били двете жени, двете свободи, двете зависимости на света. други лисици от нашата порода не е имало. сега третата ти е странна. и тя не отнема нито една част от нас. но е враснала в мен. и ще направи всичко за мен, ще ме последва в който и град да отида, дава ми себе си, и мечтите, и спомените си, и игрите й на село, когато е била малка, като нас...
и понеже знам, че дори и далече, ти си моя, в мен, понеже къщите и дрехите и книгите и местата нямат значение за мен, времето е такова, каквото решиш да бъде, винаги го има в изобилие, илюзиите са неизчерпаеми, заради всико това аз съм тук, в някакъв град без лица, само едно лице има за мен и всичките тези помпозни къщи, архитектурата, разкошните улици, пролетта с много цветя, всичко това се свежда до нея. затова не ме е страх да продължа. всичко е пред нас. в нас. ще е каквото пожелаем. нашата орисия с теб е винаги да сме силни, нали, интересни, добри с хората, толкова незначителните хора, и колко е трудно да допуснем някой до себе си, в себе си. тя влезе без дори да почука, сякаш знаеше, че мястото й е там, че принадлежи в мен, както аз в нея, че това може да е за ден или за години, за живот време, но го избрахме така и сега ще го запазим... ще запазим това "себе си". моят страх да не го изгубя, да не изгубя всичките си магии и способността да разказвам, да виждам несъществуващи неща вече почти се е стопил, знам, че да усещаш света е нещо, което никога не може да бъде откъснато от нас двете. двете с теб.
искам да си много щатлива на великден и да си мислиш за мен, сякаш съм там, и да не забравиш нито едно от нещата, които обикновено правим, аз също ще си мисля за теб и ще се усмихвам, и няма да съжаляваме за нищо, защото това е бикът на живота, от който, знаеш, няма слизане, иначе много лесно може да те стъпче.
сега ще се върна към нея, към ризата и костюма й, към детинското й великолепие, домът ни с шарени лалета и съвсем малко украса, белите стени на които така хубаво се открояват пролетните цветове, към това невероятно живо същество до мен, знаеш ли колко е хубаво да усещам този живот, дишането, пулса й, понякога просто да съм до нея и цялата сила на живота да ме залива, сякаш въплъщение на Човека изобщо, не мога да повярвам, досега сякаш съм била единственото живо същество в целия свят, изумяват ме вените и кожата и движенията й....
надявам се, искрено, до болка, до сълзи се надявам да има при кого да се прибереш и ти тази вечер.
винаги ще съм до теб.
и знай, че винаги има нещо огромно, много по-велико, важно, много повече, от това, което може да бъде разказано.