Rain Me
Отрано очаквам да завали най-всеопрощаващият и побъркващ дъжд, с искри на удовлетворение към целия човешки род. Отправям молитви към безименни богове – тези в посърналите корони на градските букове, сгушени в изоставени гнезда, сдъвкани и залепени под стария чин или на стол с надпис “Петя е мъж”. Още щом сетивата ми усетиха неблагодарната събота да души под завивките, докато привеждах хаоса си в прекрасно безредие и направих първата крачка в пресните изпражне-
ния, мислите ми обсеби някакъв непотребен инстинкт. Не знам дали е имало облаци и дали пък сетивата ми не бяха притъпени след толкова молитви, дали всички останали по прашните тротоари не се питаха за същото това предусещане, което става с теб от леглото, за да те съпътства цял ден. Дъжд?
Не. Всеопрощаващият, побъркващ дъжд никакъв го няма, а мислите като че ли вече са привикнали към ударите от капки в прозореца, посоките на света са престанали да значат нещо съществено, защото въртенето в кръг има същия ефект като кръстосването в унес на непознати улички. Чудя се къде да се дяна, както през последните няколко дена, не подхождам на нито едно място в довчера приемливата си вселена, искам да заспя и да възстановя всички забравени текстове на песни, да се събудя със зараснали криле, ако ще да са и пера от възглавницата, за да се хвърля в безпричинния натюрморт, който се повтаря навсякъде. Падането ще бъде символично (вж. пандането на Сатаната, на граф Монте Кристо (вж. деус екс махина), на Римската империя...).
Посягам към чашата с вода върху нощното шкафче. Всяко секундно състояние на лявата ми ръка, което иначе би трябвало да отекне надалеч, заема нужното му кътче мръсен свят, за да раздвижи пръсти. Не се наемам да го твърдя със сигурност, обаче чашата май се приближи от само себе си към ръба, прекъсвайки десетките кадри на длани и опити за имитация на движение, по правило невъзможно след първия душевен вой за дъждове. Ръката ми вече беше престанала да информира някого за деянията си – взе чашата и пробва да ме залъже с театрална постановка на дъжд върху лицето. Обикалях стаята с приятното чувство, че си имам собствен затвор, махнах скоча от прозорци-
те, отворих ги широко, започнах да крещя, ако въпроси въобще могат да звучат като вик:
ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД? ДЪЖД?
На гроба ми ще посадят кактуси, че да не оставя и на последните си приятели клетвата за винаги сухи мечти.
сигурно следва плодъжение
. . . .