Слънцето рисуваше по гърба ми своите размазани измислици и обещания.
Не се обърнах.
Гледах напред и четях по сенките.
Чаках да позная твоята.
Минаха различни сенки – двулични, безразлични, учтиви, мълчаливи..
Но моята остана там.
До светофара.
...
Чак когато се стъмни се обърнах.
И я видях.
Беше там, където я видях и вчера, и завчера..
Бодливите й пръсти отчаяно се впиваха в бетонния стълб, а нежният й бледорозов цвят едва се бе закрепил до кутията на светофара и изглаждаше градските ъгли със своята цветна мекота.
...
Ще те чакам.
И утре.
Пак там, от другата страна на светофара.
А ти.. не ми носи вече рози.
Аз няма да се обърна.
Аз ще съм там, където винаги съм била.
А ти знаеш ли къде си???