... толкова завършено. етапът. в последно ниво няма чудовища, но има себе си. последните пари за ро...кафе, шапка. билети. а като няма билети - измъква се стопа изпод носа на последните чакащи, привилегита да си жена. трите съвършени дни и как се катерехме на онези камъни, няма как да не ги знаеш, над античния театър, със сивите въжета... горе е... друго. последните лъчи на лощото време и объркани кълбета от чайки над пловдив. циганчето, с което играех на плезеница през стъклото на автобуса. казвам ти, че това е същата котка, индианската! гушни я, да видиш. много вятър. след 10 минути на люлките, нали не те е страх? отиваме дотам. човека с хубаво име. с 80 стотинки в джоба и раницата с учебниците на гърба, с мен и всичко онова - час по-късно се озовавам боса в снега на дигата, горе язовира е напръскан с лилави минзухари, шляпане по камъните към дебелия лед. самота и вятър. самота, но не и липса. две бири и каква е разликата между гледната точка и съвършенството, съдържащо всичките точки, колкото и абсурдни да са поотделно. надяжам се да се видим пак, и аз се надявам благодаря. голямо ходене на училище, стаята ми е 50 километра широка явно и побира малки дървени вили и километрични пукнатини.
интересното е, че бреговете ги свързваше не плътния лед, а именно пукнатините в него.
толкова неща отпадат.
анели ман и нейното всеки миг е граница. това са хора от друго измерение, или пък последните, имали дързостта да останат в това. джани родари и начина му да живдаш всичко всякак, истината не била в другите реалности, а в скил-а да виждаш тази именно във всичките й аспекти. поне една 330 няма ли да вземеш? хайде, не се тревожи за 80-те си стотинки, и без това загуби 10 на поляната. искам да разделя с някой. а те са до мен. хубаво е... те са до мен. трябват понякога години за да ги видя. и да се запитам какво ги е задържало.
рядко съм се чувствала толкова не-егоцентрична. истинска някак.
какво се прави, когато искаш да кажеш повече от благодаря,а такава дума няма?