Едно жълто светофарено око наднича през стъклената си зелена и на места счупена обвивка, усмихва ми се, намигва тъжно, сякаш казва да се примиря с мисълта, че всичко стъклено се чупи.. и бръшлянът, който бавно и монотонно всеки ден припълзяваше по 3 сантиметра нагоре по бетонната стена, все някога ще повехне, и кафявевите му безжизнени останки ще се залепят на онази сграда, която бе просто една от всичките.. ще се превърне в един от онези плашещи паметници, напомнящи ни за необратимия край.
Като че ли двамата влюбени, които дългата целувка за раздяла бе събрала в едно, не обръщаха внимание на обримчения около стената бръшлян.
А и не беше нужно, защото любовта не включва край.
Просто ние си го създаваме.
Нещо като вградена функция да разрушаваме.
P.S. мисля че в последно време се пристрастих към светофарите.. дано не е заразно.