=_

по някакъв начин си представям дъжда слънцето само налива себе си в чашата ми спри кафето послушай птиците край реката намери пътеката надолу през листата и калните спомени, които в друг са се случили по някакъв начин мисля за дъжда като за ден без всякакви хора, улици, безредни облаците разпилели стиховете си капките са духа на небето повярвай им поглъщам ги като малко дете като опит на невинността като никакво друго нещо ще се впусна пак в поредния несъзнаващ ме ден времето пак ще се вкопчва като пиявица и ще пораства до пръсване после - никакво време няма идва нощта и вечния дъжд над мен без всякакви хора колко е хубаво далеч и изгубен колко е хубаво никой да не съдейства на свободния разум, на свободния сън, в който отворените очи искат своето колко хубаво може да бъде в този пожълтял от слънце пълен с кафе като чаша ден ще счупя дръжката и повече никой няма да го държи повече никой няма да се нарече роб на времето после нощта на вечния дъжд след него - аз в мен вътре в теб ако не ме задържиш всъщност --- като листопад по никое време сещам се за теб ти досети ли се за някой път в който зеленото на очите ми говори на посоки срещу вятъра послушай себе си ако успееш да се чуеш значи съществуваш светлините загасват пламъка се стаява в фитила мълчиш сякаш казваш молитва нали не ми вярваше? оставих дрехите ни на брега не се връщай потърсеното намереното прилив отлив ще се върнат казвам ти сега само в дълбоки води ще можем да се обличаме разпознаваш ли листата...бук, хвойна, явор... като метличина мириша, но не се сещай за мен полетях като листопад по никое време и се слях с дълбокия спомен за тебе