Да протегнеш ръце за десет минути. Достатъчно ли са силни ръцете, за да издържат мислите ти за десет минути. Да се разпнеш сам – да издържиш желанията, претенциите, мечтите си. На едните си ръце от плът. Две ръце носачи, подкрепени от воля. Ето ти възможност да се видиш в цял ръст.
Но полека се превърщаш в птица с гипсирани крила. Ти си с две обесени ръце, които умират. Най-естественото нещо след петата минута е те сами да паднат – инстинкт, притегляне, смъртност. Възможно ли е човек да устои на това само с усилие на мисълта? „Аз не съм тук, не съм тук..” Това е по-лесният вариант. А ние наи искаме истината. Напротив тук съм, а ръцете ми ги няма – изтръпнали са, значи не ги усещам, значи не тежат... Но се потя, краката се потят, искам да ритам! Мъцам си, мъцам...
Още две минути – няма какво да им говоря на тях, те вече нищо не чуват и искат само да паднат. Чернилка ми е пред очите и проклетите ръце вече въобще не ме интересуват. Но ако си само на две минути разстояние, какъв глупак си – дръж тези ръце!
Отварям очи – минутката едва се търкулва. Какъв скъперник е времето! Пея с пресипнало гърло, едва-едва се наудвам...
Десет минути – ето, падайте сега! Усещам, че не мога да ги отпусна, а трябва да ги вдигна нагоре, защото това е естественото им движение след десетминутното напрежение. Нагоре - и се разтреперват. Но така се правят опити за летене.