някъде там се намира тънката граница между приятелството и предателството. не, не става дума за предателство в неговата чиста форма, а по-скоро за удар под кръста, който звучи в същата тоналност като чувството, че нещо ти се изпълзва, че пропускаш нещо и се чувстваш не на място поради тази причина. спокоен съм, въпреки това. единственото, което ми остава, е да наблюдавам и да изравнявам полека учестеното си дишане. от объркване, не от друго, от незнание какво трябва да направя. трудно е да вземеш правилното решение понякога и в такива моменти разчитам единствено на интиктите си - онези механизми, които незнайно как се задвижват в мен точно тогава, когато най-много имам нужда от нещо, на което да се опра. те не ме предават, те са онази лампичка, която винаги светва в червено в критични моменти и задвижва плана за действие във военновременно положение. нямам време да мисля, аз действам. а после идва ред на анализа, на продължителния процес на смилане на всичко, което ми се е случило - от началото до края, който може да бъде и затормозяващ, всъщност. но така функционирам просто, i can''t help it.
пак ми сервираха изненада и то точно когато вече бях решил, че съм се наспал и всичко съм сложил там, където му е мястото. не ми остава време да вдишам и издишам дълбоко. докато се усетя и ето - близост, която не желая, но и не искам да отхвърля, защото ще нараня много добър приятел; присъствие, което пък съвсем не искам, защото е всъщност един вид окупация на личната ми територия (за пореден път - родителите, които много обичам, но които не знаят мяра); телефонно обаждане в 1 или 2 сутринта, за да отида другаде, но не можех се помръдна, понеже бях изгълтал вече почти цяла водна чаша уиски; среднощно четене на блог, след което преборих (след кратък размисъл и чаша неизвестна течност) спонтанен прилив на ревност, който не можах да обясня... изобщо, чудя се, защо всичко не може да бъде така подредено както в 17-те постулата на онзи японски благородник, който безумно ми напомня макиавели? имам нужда от ред, а за да си го осигуря, подхождам по фактотумски на буковски - филм, който най-после гледах, макар не с онази концентрация, която се бях приготвил да вложа.
говорейки за книги, от ден и половина в главата ми се въртят житията на апостолите петър и павел. с учудване разбрах, че всъщност павел изобщо не е познавал христос лично. петър не е кръстосвал континента на длъж и нашир, за да разпространява християнството. напротив, почти през цялото време е пребивавал в галилея (надявам се, паметта ми не ме лъже), докато павел е покръствал юдеи и иноверци в правата вяра. да е жив и здрав ъпдайк заради изящния изказ и увлекателността, с която пише. "към края на времето" ми подейства като ритник в корема и се събудих отново за историята на християнството.
това ме подсеща за две неща: на първо място, за история на философията на хегел и за мюсюлманското право на второ. изложението, което хегел прави на основните моменти във философията на кант ме порази с прикритото му (или, може би, не дотам прикрито) възхищение към нея. за пореден път се удивлявам на плътността на изказа - пример за академичен език в умерени рамки. тук ключовата дума е достъпност и това в голяма степен прави за мен текста толкова важен.
мюсюлманското право, от друга стана, ме запрати в противоположния ъгъл. нямам ясна представа по какъв точно начин свързах него и хегел, но явно и тук иде реч за прекосяването на съвсем тънки граници - в случая тези между философията и правото. тук акцентът пада върху един от източниците на мюсюлманското право - фетви, който съдържа кратки въпроси и отговори, слущежи като напътствия за съдиите, осъществяващи правораздаването според шериата. друг интересен момент за мен беше киаса - съждения по аналогия, допълващи двата основни източника на мюсюлманското право - корана, естествено, и сунната.
говорейки за книги - основно тези, които ми минаха пред очите (а и главата) през последните няколко седмици, присещам се за биографията на мохамед от пол ашар. пълна е с разни любопитни факти като например, че шапката, която носели евреите в истанбул, мюсюлманите наричали "хауруз", което пък означавало "нощно гърне". тук - без всякакви прояви на антисемитизъм (някои биха възразили, че терминът е неточен, тъй като става дума за един конкретен клон на семитското племе, а не за всички семити по принцип, сред които са и арабите). подобен несдържан интерес от моя страна предизвикаха както списъка на родилите се обрязани според корана, така и думата за камила на арабски - "бахар". в тази категория арабският език може да се съревновава единствено и само със семитския си събрат - иврита и неговата умопомрачителната "тиква" (или думата за "надежда"). без да искам си поглеждам си часовника - лингвистични каламбури в 0411.
телефонът ми примигва, но нито издава звук, нито вибрира. от два дена съм в нелегалност. трима знаят на коя точка от картата се намирам всъщност. за пореден път се удивлявам на общото между техните имена и откривам някаква невидима нишка, която ги свързва. връзката е по-скоро между мен и тях по отделно: като че ли се намирам в средата на паяжината, а те - в нейните краища. някъде там, в разстоянията между нейните преплитащи се възли, съм опрял пипала и нервно потръпвам с всяко, защото съм полудял от глад - глад за контакт, за човешко общуване и спонтанност. "преображението" се повтаря, грегор замза седи в центъра на своята малка вселена и чака. чака края, разбира се, но моят е в друга редакция. моят грегор замза ще живее.