тя има толкова мънички ръце. всеки път, когато си спомням за тя, сещам се за онзи мрачен и студен ден в училище, когато станислава каза, че това били принцесешки пръсти. принцеси не обичам, а и тя изобщо не приличаше на такава, но пък сравнението беше точно. устремяваха се внезапно и, винаги точни, поразяваха като стрела - право в целта. веднъж попаднали там беше трудно да ги изтръгнеш - като че ли дълго е държала на мушка смъртен враг и не една стрела, а цял колчан е прахосала по него. когато пишеше, натискаше много, а буквите приличаха на кръгли мъниста. постепенно разстоянието между тях, а и между думите след това, се увеличаваше - все разтегляше ченгелчетата от кръгчетата, но пишеше с все същия натиск. когато не ми говореше, ми пишеше - без значение къде, в полето на някой смачкан, непотребен лист, по ръката ми или по чина, а после и това престана да прави. не попитах защо. понякога хората се раздалечават без причина едни от други. писането, както с децата при развод, остана при мен. нашето писане, от което тя се отказа, се превърна в мое писане и престана да ни свързва. към него изпитвам привързаност - бащинска, предполагам. и доживотна.