всичко това

Ще ми се, сулфур и плазмо, да не се бяхме разминали така в паника и опашките, Герго Соломон раздава едни хартийки докато нервно ровя из нета защо не сме се свързали с вас пита, защото и тримата нямаме телефони муфтя аз една от хартийките, и после, защото работата си е работа, пиша името на Боян на нея, без да ми хрумче, че този последния би могъл да закъснее за Рейдиохед, и да не влезе да снима по време на третото парче със скъпоценното билетче, Дидо се сърди, че предпочитам котака да снима, но просто опитът и апаратът си казват думата, работата си е работа, изчезва преди да разбере, пропуска Рейдиохед от яд (или в по-лошия случай, защото наистина не му харесват, ако това не го е казал просто на пук), боян закъснява, батериите на олимпусчето падат, и снимам с боклука на Цецо, който забравя да ми каже че зума е дигитален и ако го използвам от бедничкия Том Йорк ще останат само квадратчета... Боян се появява точно когато трябва да излизам, нямам сили да съм бясна, влизам все по-напред в тълпата в опит да буутлегна възможно най-лош звук – колкото по-наближавам загражденията толкова по-ме блъскат басите и мисля за ужаса, който извършвам. За тези два часа в които всичко срутих. Момчето идва да пита за телефона си, не мога да го излъжа. Прецаквам на Дидо късмета но не мога да не го върна, да му кажа в очите, че не съм го виждала този негов изгубен телефон. Момчето е много малко, тъжно и пияно. Истинския удар обаче понасям само аз. Само аз мога да знам какво ми ври и кипи в главата докато открадвам душата и басите на том йорк, за кого е този подарък, нещо заседна във въздуха преди две седмици, виси си над мен. Не е честно. Не сега. Трябваше да бъде друг път. Още не съм пренесла записа на диск но продължавам да чопля въпроса какво точно ще стане с тези минути, когато са готови и монтирани. Чопля я и накрая ще гнояса, просто нещата се трупат. Стърча там в тълпата и сълзите ми текат и някакви хора наоколо ми също плачат, 50хилядна стадна психоза, така си представях че ще сме заедно с дидо в тея моменти. Някакви американски момиченца с дръпнати очички питат какво ще го правя тоя запис, молят ме да им го пратя на мейла, пишат адреси, запечатват гласовете си отгоре, глупавите си oh that would be like so totally cool, и ми се ще да ги пробия с поглед и мълчание и после да кажа кууль, льовли, както викаше милата финландка в амстердам, преди ние с гоша и катерушките да я прецакаме брутално. Прахът се издига в в километричен стълб над сцената, въпреки дъждецът, влиза в гърлата, засъхва и стяга като кал сърцата. Боже мили само преди час крещях от радост и побъркване, докато онази луда и красива лейла надаваше бедуински празнични писъци от уърлдмюзик стейджа, тичане, телефони се разменят, хиляди адаптори, хиляди щепсели в прес-офиса, някаква груба опашка пред вратата на контейнера, никаква идея какво е било преди това. Не се сърди за телефона и късмета. Когато го намери така ме заболя глава. Сигурна съм че не е било късмет. Просто трябваше да се оттърва от него. Защо така лесно приемаш липсата на правила, как така щом другите можели да те прецакват, това значело, че можело и ти тях, това не мога да разбера, никога няма да мога. Никога. Способността да лъжа, прецаквам, да не предавам на lost and found не може да се развие. Просто съм родена без нея. Инвалид. Край... Скривам се в пресофиса отново докато тълпите се разбягат, да ида да чакам това същото момченце през оградата за да му върна телефона. И после заспивам. Така е хубаво че тоя ден валя. Рейдохед просто нямаше да са истински, нито пък радоста по новата палатка и брезента. Хубави капки. Песничка. Дъждовна бях онази вечер, мисля че извираше и от предишни дни, умората, потопите от музика, всичко което минава пред очите ми в няколко километра алейки, вечното безплодно чакане на гмейл, взиране в екрани, трябваше да изтече да се измие, да излезе обратно откъдето е влязло и онази вечер беше перфектна. Точно вмомента не помня какво проспах или проплаках с облекчение. Може би роджър санчез. Сега ме боли гърлото и гласът ми бавно се връща, извоюва сантиметър по сантиметър унищожените си територии, измита прахта, отвързва гласните струни, след оная чудна сутрин на 16ти в подлеза до Ошен, когато хората спираха да ни пускат стотинки, цигари, сладки и бири в шапката или просто, по-старите, да ни разцелуват, докато ние с брашнеков злоупотребявахме с веееееетрррррреееееееееемммооо ри няяяяни нноооо, а дидо биеше някакви дезориентирани абстрактни ритми, без дори да съблече джембето от цветните шалове, с които го бяхме увили за път. Подлеза правеше неземни неща с обикновените ни гласчета, но най-вече кефа от това че всички ти се радват. Решихме да просим да си купим билетчета за хев-а. Когато събрахме достатъчно, а аз пресипнах и можех вече да пея само мъжки песни (о така се бяхме оляли и увлекли, че щях да забравя да спра и после да не мога да говоря), контролите си бяха тръгнали, и значи можехме да си си позволим някое кафе от бензиностанциите. Изпихме го на Сегет, опитвахме се да хванем велосипедисти на стоп, пльоснати на полянката до персоналната им лента, изпихме го и после заспахме. Кога точно се сдобихме с пилешките бутчета незнам, така или иначе не ме интересуват. Мислехме че Боян ги е забравил при нас, после той мислеше че Брашненков и Марта, или пък Валя и Цурето. Не можаха да ги изядат преди България – турските тираджии се сърдят ако не си изядеш почерпеното, малко като с пушеното ни кашкавалче в Румъния преди две години. Междувременно разбрахме, че май по погрешка сме ги прибрали от пред Ошен, били са сигурно в купчината на холандеца от съседната пейка, значи муфтили сме го за цигари излиза, и после сме му задигнали бутчетата. Хубав имидж създаваме на страната си няма що. Цецо обаче, Цецо все пак е царя на кирията, това нашето просто бледнее, дори когато аз и един от руснаците си отмъквахме ябълки от вип столовата зад уърлдмюзик стейджа под одобрителните погледи на Шнуров, и нещо на руски което не мога да възпроизведа, но трябва да значеше примерно “а така, нали целта е всички да се омажем”. Цецо обаче къртеше мивки, вреше се по профешънъл ариите да се налива с палинка, ах пАлинка, как се напиха всички тези българчета, особено Дидо последната вечер, преди да го срещна тотално изтрещяла пред палатката и да се хилим без да знаем защо, преди да си загубя и любимата черна блуза след любимите сандали (защо все ветераните, защо не нещо ново, хубаво и прежалимо) преди да заспи на земята пред WAN2, научи ме да си взимам с лека ръка от промоционалните дискове с надписи “only for promoters”, успяваше да се навечеря в същата тая вип столова, не че Мартон Ласло би имал нещо против, но все пак мен би ме досрамяло. Ласло Мартон (все така го помня, а то на баджа просто пише първо фамилията) всъщност ни се кефи максимално на мене и на Цецо. Просто сме му най-стабилното медийно присъствие. Винаги сме там. И е съвсем взаимно естествено, един такъв пълен, доволен чичо, малко като Дядо Мраз, който винаги казва «може» и никога не се прави на интересен. Жегата си бумти най-делово над София, научихме се вече да оцеляваме, у дома, колелото ми, хълмите които трябва да се качат, задължително в къса лятна рокличка, която да напомня за бразилия или куба, мислех че имам и подходящият тен, но загубих към три тона, в двучасовия душ, гледах как цветовете ми изтичат в канала, измих си косата четири пъти, докато изкарам прашните напластявания, трих и стъргах, дори кожената каишка на гердана си с една стара четка за зъби. Колко го бях мечтала това къпане, горещата и после ледена вода, вместо неконтролируемите хладки струи в служебните бани, кефа да си се къпеш самичка, без стъклените кабинки от соца, задължително без завеска отпред и с огледало точно отсреща, така че да ти се натрапват другите пет жени, които също толкова ужасно сконфузени се опитват да си бръснат подмишниците и други места незабелязано, а над стената ехтят смеховете от мъжката баня, четири години не мога да се начудя какво по дяволите им е толкова забавно там. Моя си душ, който при това не е просто тръба, моята си баня, миризмите на моята си козметика, и най вече усещането че нама щом излеза изкъпана от там, да минат камионите, да вдигнат пет метра прах и да ме върнат в начална фаза... от друга страна всички на Сигет изглеждат красиво матови. Всички на Сигет са толкова красиви, хиляди и хиляди млади хора, облекли възможно най-странните си комбинации от убеждения, прашни рошави коси, гумени ботуши, бални рокли, партенки, невръстни унгарчици които проливат литри очна линия по Размус, върху млечнито-белите си бузки, приятно размъкнати французи, някакви неземно кръстосани създания от имигрантските квартали на западна европа – негърки с дръпнати очи, луничкави индиянки, шведо-индийци, всички окъсани и крещящо шарени, покрити с кал и звънтящи гривнички, сякаш мечтата на родителското поколение хипита накрая се е сбъднала. Някоя година, когато се наситя на музика и тичане, ще ида на Сигет, ще си избера място около някоя от главните алеи и седем дни нама да мръдна от там – ще седя и ще гледам всички, които минават и всичко, което правят. Има някаква негласна уговорка, целият фестивал всъщност е сцена, не само сцените. Всеки прави «някъф арт» танцуват, провесват инсталации от тоалетна хартия по дърветата, пеят и свирят, продават прозрачни хотдози срещу прозрачни пари, хората спират, подават неясни банкноти, взимат си въздух от таблите и щастливо предъвкват, някой чертае дами на страничните алеи и всеки, който минава скача, всички искат да си играят, и хилядите пойове и жонгльори, спонтанно заформилите се самбабендове от хора с пръчки които бият по контейнерите за боклук, и всичко това е само извън сивил вилидж, където пък умират да те учат на всякакви занаяти и самодейности. Това обичам. Музиката и концертите там са отделен свят, щяха да са същите и другате (може би само в българия публиката щеше да е по-яка), тях просто ги има, но Сигет е главно тая свобода да се въргаляш в калта и да си изливаш на воля всичкото творчество. Стига да не пречиш на някого, правилата не важат, вечерните рокли се носят върху клошовете, които пък попиват литри кал от земята. После всичко е за пране, кърпене, или пък може да не носи вече само на тъмно (което би трябвало да е ок за вечерните рокли, май). Правилата ги няма. Можеш да си изгубиш приятелите в тарапаната и после да се държиш нетипично колкото си щеш, с някакви други хора, на които ей сега си налетял. Можеш, ако си Дидо, по случайност да се напушиш с перкусиониста на Ленинград, и да разбереш че е той, чак като ти каже, че айде дърпаме за последно, щото трябва да се качвам там горе да свиря. И после да го гледаш съзаклятнически, от дълбините на погото, което той и другите 13 предизвикват. Можеш да се окажеш до Сузана Бака, след ужасно удавящо медено благия й концерт, в някакъв пореден поток от хора между двете най-големи сцени, и да й кажеш, както си ви влачи стадото, ей ти си супер яка, на развален испански, и тя да те разцелува и да продължи да си плава и да си сияе, бързаща към нечий лайф, докато ти се заклещващ в някакъв пореден бързей между контейнерите, под огромен екран от който BBC сипе кръстосан израелско-ливански огън, по групичка съвсем ошашавени хасиди, после продължаваш по реката и попадаш пак при тях и голямата табела ask the rabi, и традиционните им бързи танци с развети бради и хвърчащи филцови шапки, които винаги накрая прерастват в пого, просто защото хасиди, не хасиди, са млади и луди, точно като всички други на острова. Можеш да се съблечеш полу-гола и да напишеш с разкривени букви I love you Iggy на гърдите си, и после да се качиш на нечии рамене за да му ги покажеш (при положение че си немкиня...) Всичко може, всичко се случва, винаги в онези моменти, когато за малко не си просто потънал в нечия музика, примерно Сушийла Раман, или благото пого на Анима, или Терапи?, които, мамка му, си ги мечтах осем години, откакто майката на Еми ни прецака, и накрая ги чух чух чух??? В повечето случаи след три четири следобяд просто си в музиката, понякога нещо се случва унищожително рано и можеш само да изпълзиш на сянка и да го слушаш, или пък някой тотално осира звука, като на The Gathering тази година, когато цялата публика като един се обърна и показа среден пръст към пулта, но в повечето случаи е съвсем или почти перфектно, а когато свърши лежиш на пясъка пред мейнстейджа и прожектират едни цветни неща върху теб. Всички прастмасови чашки надрани от пясъка, погото и постоянните кампании за повторна употреба се пълнят с тея цветове и може да си пиеш. Нощите могат да се проспиват в палатки затворени между звуците от десетките помалки сцени и парти палатки, преди 11 сутринта, когато саундчека на мейнстейдж събужда всичко, но нощите почват към пет сутринта обикновенно. Преди това винаги нещо се случва, отиваш на парти или случайно попадаш на джем между палатките. Или съвестно си взимаш четката за зъби към един, и докато намериш чешмичка се е съмнало, четката се е напълнила с кал, а пастата си я подарил на някого на третата от общо шесте междувременно посетени музикални прояви, защото искал да си нарисува мустаци с нея, или сядаш при някакви ирландки, които ти разказват стопаджийските си приключения до будапеща, или докато заспиш, с глава на коленете, сгъната върху картон от вездесъщите шоколадчета Пойтьош... Дните минават между феъртрейдски кафета и занаяти в сивил вилидж, и гугъл в прес офиса, вадене на инфо за някоя поредна група, хилежи с чуждестранни колеги, на фото листа за продиджи имаше общо 46 фотографи от радия, някой ти обяснява как да ползваш уиндоус на унгарски, за да вадиш биографии на испански, решаваш да пишеш някакви предполагаеми кореспондеции за някъде си, ежедневни уж, но нищо не поддържа кирилица, освен хомилито, и просто пишеш там и пращаш линкове, към нещо постнато сухо и неадекватно, но мннноооого много информативно. Само дето за да напишеш такова и за втория ден и за третия трябва пак да излизаш от филма, а това е трудно с още 60 000 още вътре. Снимки нямам. Снимките Боян ги събира с големия фотоапарат. Чак до заспалата ми физионмия, до теското, след като всичко е минало, държа велпапена табела BEOGRAD а над главата ми в бялото небе някакъв син знак сочи на горе. Брутален тип е тоя Боян – пали цигари на бензиностанцията и обикаля да муфти колите да ни вземат. Аз мога само да заспивам и да се будя. След Афро Келт, ходих да си говоря с Н`фали, чаках да си приберат инструментите и закъснявах за уговорката с Анима Саунд Систем. После се втурнах да бягам срещу течението, което излизаше от Продиджи и да търся Вираг и да питам поправимо ли е, а последната нощ, докато камионите вече разглобяваха мейнстейджа, всички които имаха някакви видове баджове или гривни се бяха събрали да се напиват в прес арията. Само диджей липсваше макар че купона и без него бумтеше чудовищно. Първо вместо Вират намерих американката с кученцата, тази дето пътува с автубус-хостел и снима документални филмчета за него и пътниците му. Бяха го паркирали зад мейнстейджа, how convenient for a chubby blond lady with a couple of yorkie mixbreeds, вика, носеше си ги на корема в едно кенгуру, и запълваше пространството зад тях с литри бира. После намерих и Вираг но късно, затова пък си имам визитка на мениджърката им и сигурно ще им звъня да им задавам въпроси. Всичко това, защото се чупиха да да гледат Продиджи... Аз пък не успях. Ако бях поискала щях да стигна до най-отпред в погото, където Дидо е полудявал от кеф, и поне за малко щяхме да се засечем на този фестивал, и заедно да си полудяваме, след милионите разминавания. Но после трябваше да излизам два часа и да не стигна навреме за интервюто с афро келт. А да ги гледам извън погото, демек на 200 метра разстояние нямаше смисъл. Все едно да не съм на концерта и да ги гледам по телевизията. Дидо обаче е намазал. Две жени го сваляли двустранно, едната му дала да пие от бирата й, и тогава другата се втурнала на някъде и се върнала с две чаши – една за нея една за Дидо. После в тарапаната си намирал разни неща – дамски часовник, който никой не потърсил, и съответно още си го носи, и един чудно син шал, койта не харесва защото бил дамски и ми го даде после, но той просто си е за неговите сини очи. След като пропуснах Анима така тъпо, напрежението от всички тези дни, ако щете даже информацията само, така ме връхлетя че цялата се разтреперах. Излязох от задния вход на прес арията, за да не попадна пак в потока, тресях се, имах някакви гадни тикове на лявата устна и след 50 метра се спрях на една тъмна, но централна алея. Някакви хора, които къмпираха в средата на лудницата, седяха в кръго коло малък огън от свещи, пластмаси, фестивални програмки и кашони от пойтьош. Приклекнах и нищо не можех да кажа докато нервите и тиковете бавно ме напускаха. Просто влязох в кръга и гледах огъня. Хората говореха с британски акцент. Аз си бях забравила езиците в този момент... мълчах. После им показах ръцете си в един момент – още се тресяха. Ей сега ще минат викам, заради огъня ви, благодаря ви. Разказвахме си дълго и напоително фестивални случки, огъня им загасна и запалиха друг, дето се подаваше в кръг, заедно с думата,толкова естествено, как сутрин ставали и сядали пред лагера си на централната алея и няколко часа просто седяли и гледали, все едно картуун нетуърк, как нощем хората падали върху палатките им, или заспивали, уж опряни на брезента, а всъщност, на тези, които лежали вътре, как сладко е пял Тумани Диабате, как Иги Поп направил най-голямата лудница и разбил всички гардове, и защо е имало гардове, които снимат публиката с камери, седим три часа и не казваме нищо за външния свят, само за нещата на острова. Можем да се държим нетипично. Хората минават, спират при нас, поглеждат още тлеещите пластмаски и пускат налудничави интонации на унгарски. Комата ми казваше как е “не разбирам”, но къде да запомня в цялата лудница. Просто всичко важно е свършило и вече е само леко. Врема за разпускане, за разглобяване на сцените, финални свинщини и глезотии с последните пари, примерно някое сладко до побъркване манго ласи. Надявам се да засека Дидо и той е при палатката, наистина, щастливо-пиян, отиваме към Корай, но той заспива пред уанту още преди да почнат. После аз въртя огън и някакъв човек идва и прави неща невероятни с мойте вериги, казвам му, естествено, че е велик, просто щото е, но той не разбира и решава да ме сваля, ще те чакам вътре на Корай вика и ме целува по бузата, преди да успея да се дръпна. Решавам тази, този ден, в този час да пропусна Корай, прибирам си смрадливите вериги в чантата и тръгвам уж на разходка за лека нощ. Предишните години никой нямаше проблем с въртенето на огън, и тази позволяваха да се внася газ но га(р)довете на уърлдстейджа се бяха чалнали нещо, и ти скачаха, а милите отговорни жонгльорчета вместо да продължат да въртят веригите и да посмлатят мутрите наистина спираха и изслушваха чинно крясъците на унгарски, гадно беше най вече на Чеб Мами, просто перфектната музика, омайваша и ориенталска и една такава шеметна, бяхме се събрали трима, и докато запалим дойдоха двайсет горили в жълти жилетки, боже защо спряхме незнам, трябваше да си продължим, да ги видим как ще се приближат, а наоколо ни се събраха всички тези хора, които освиркаха гардовете, някой не успя да загаси кевларите на момчето и ги тъпка и и начупи, докато накрая то ги издърпа изпод все крака и с две духвания ги приключи, но цялата хммм обществена подкрепа не можеше да замести изпуснатата музика и кефа от въртенето. Попадам на Бахията и чувам някакви много готини Mr.Lab, в парти арината тече пот от стените, заедно с някакво грозно техно, разглобяват се сергиите и се силят последни намаления, хората купуват, пеят и пият, всички дрънкулки са покрити с прах, всички контейнери са самба-бендове, в кьокспоон пускат бесен унгарски етно-дръменбейс вместо ембиент, но танцува само едно претрипило рейвърче. Всички други спят. После се съмва, лягам си, а сърцето ми лопа като лудо, и е осем после, и трябва да заминаваме... Дидо е моето любимо бебе, крехкият му дух се пречупва от всяка малка стопаджийска несполука, мрънка или се ядоства, отчайва се, гладен е но не иска да яде, сърди се преди да има защо, просто от впечатлителност, псува колите с подходяща регистрация, ако не ни качват, и трябва може би някой ден да му дам “По Пътя” за да разбере и да се остави накрая. Не е страшно. Обещавам. Още на отиване, 50 километра след българската граница и ужасните спазми в корема ми, 70 от опустошителната градушка и реките в люлин, гърча в някакъв 309, когато замръкнахме в Бела паланка почна да си играе с мисълта как сега сме щели да спим някъде и утре да поемаме по пътя обратно щом не ни качват, ситуацията ни беше повече от трагична, нали, поля от овошки зеленчуци и царевица, приятно необезпокоявана плевня с купища сено, и покрив над главите ни за когато заваля като изведро (щом се покатерихме в плевнята естествено), два дни за около хиляда километра, и на мен ми беше леко някак, с това убеждение, че ако не стигнем на време, просто ще стигнем по-късно, или ще се мотаем из Сърбия, има четири дни до Рейдиохед, странно защото обикновенно аз се шашкам по стоповете а Ани безметежничи, което си е ок, щото с Ани стопа винаги е на 6... На другата сутрин висим и чакаме само колкото да завали пак, дъждът си свършва работата и веднага ни качват, колата обикаля по странични пътища, с прозорци непрозрачни от талази вода, затъва в половин-метрови локви, пейзажът е сиви и зелени петна, и шофьорът е в наша посока точно до след бурята, извежда ни на някаква тираджийска тръчма около Ниш, от там бургазки шофьори, и после на Белград се появява палестинецът. Палестинецът беше шведски гражданин, някога асистенствал нещо инжинерско в ливански университет, после открил най-добрата теоретична шофьорска школа в Швеция, подходил логично – наел хора да преподават правилника на всички имигрантски езици – хинди, арабски, сръбски, руски, турски, и тнт, давал частни уроци на по-заможните клиенти, късал безмилостно собствените си ученици по пробните изпити, създал шест деца и малка империйка и докато внуците му се раждали, а десетте му по-малки братя и сестри се женели и множали родата в Ливан, Сирия, Дубай и Аман, си хванал млада любовница. Разказа ни за нея и за жена си, която с критическата решила да става ревностна мюсюлманка, почнала да носи бурки и да отказва да ходи на плаж с него, за децата си, за сватбите на племенниците му в Ливан и Сирия, от където се връщаше, за войната и как не можел да ги изтегли всички, защото били на брой 400, и колко му се ще пак да преподава, вместо да управлява глупавото си училище, как не можел да каже на никой от роднините си за тази жена, която обичал, защото бил най-големия брат, и щял да съсипе образа си, а в това семейство много хора още разсъждавали традиционно, за тайните пътувания, за всички пъти когато е минавал от ливан до швеция с колата си... Когато стигнахме във будапеща, пожела да ни подари петдесет евро (или толкова беше свикнал да плаща на психоаналитика си) и както винаги, тръгнах да отказвам, тоя вечен ужас да не ми направи някой услуга, та после да му я дължа, но Дидо, с малко повече разум от мен все пак, ме спря. Трябваше да си го признаем - разликата между 100 и 150 евро за седмицата на острова беше именно разликата между оцеляването и прекарването... някъде по пътя бяхме и осъзнали, че ако стопа по-ни беше провървял, щяхме да се окажем без пари за хостел в будапеща, ден преди да отворят сигет, най-вероятно под дъжда, както си бяхме без палатка. Същият лош късмет ни гонеше и на връщане – спахме на 20 километра от границата със сърбия, преди на сутринта един австриец с милион алергии и префинен вкус за музика и храна да ни качи малко след Сегет. Говорехме си за храна и готвене, по радиото вместо локалната турбо-фолк екзотика се вихреше нам кой си оркестър с нещо хубаво и испанско на Дебюси, кастанети и притаен дъх, сред царевичните нивя с табели с идеотски имена : мерилин, елвис, мадона, супермен и тнт. “Monsanto criminals” повтаряше при всяка табела, и тижно си напомняхме как американците са си избомбардирали сълбия, за да си я купят под формата на пари за инфраструктура и земеделие, и ако не беше лудия трафик към солун, и примерно беше нощ, сигурно просто щяхме да ги подпалим. Колата му имаше най-гадния климатик на света, и когато се изтърколих от нея бях едновременно настинала и прегряла, с глава напираща да се пръсне, сигурно щях да лежа на сянката край магистралата със часове, ако един тир не ни беше спрял на секундата. Несполуките ни продължиха все така ужасни – демек всички ни черпеха, пихме доволни кафета с последните си динари на сръбско-българската, точно след като пак се оказахме заедно с любо и марта, качихме ги на тира, дидо напсува две коли със софийска регистрация, които не спряха, и после дойде комата с още двама сигетски в една количка догоре с багаж, където с обувалка се вкарахме и ние, за едно последно бавно пътуване от калотина до вкъщи, докато всички се смеехме на зайчето с карираните уши, купено от някаква бензиностанция.