за 2 седмици бях толкова далеч от всичко друго, че бях забравила изобщо за излишния свят. въздуха, вакуума. токова се погълнах и слях с нещата. мамка му, толкова е лесно да се свикне с малките неща, забиват се като треска и даже не ти се иска да я махнеш, колкото и да е странно "болката" ти напомня, че наистина го има. и как да спя, като така ще пропусна възможността да си създам токова хубави спомени.
младостта и невинността толкова влизат под кожата, и това мило изчервяване. и още хиляди миниатюри са ми в главата, а дори не снимах. вътрешно се съпротивлявах, защото си мислех че снимам ли те ще значи, че повече няма да те видя. пък и трудно да уловя, това което наистина ще искам.
не искам да свиквам с това тук в софия, нямам търпение пак да се махна. глад за още и още емоции, да се изтощя. не искам да мисля сега. от неспането винаги съм ставала параноична. сигурно е време за лека нощ, но ми е неестествено да легна по- рано от 5-6. няма и 10 часа от както съм тук и сф ми се натрапва вече. трябва да замина пак.
а там всичко беше по-лесно. и липсва..ш