И само да можех да се раздвоя... Тогава бих накарал едната си същност да спи... постоянно, като по този начин осигури на другата вечен престой в реалния свят... Тогава бих имал време за всичко. И за музиката, и за музиката... Без умората на инсомнията. Без сините дъги, кръвта шуртяща вън от капилярите, без електричните тъмно червени ивици в очите, придаващи мрачен отенък на заобикалящото ги... Ретина.Разкрита.Денонощно. За да погълне всичко красиво наоколо. Дъжд без облаци. Хладно, докато ти е горещо...
И не защото мразя съня... Напротив. Пластелин в ръцете на изкусен майстор. Сладък свят на невъзмножността, измамен със своето усещане за реализъм. Спя. Сладко. Неспирно... поне докато не умра.
Тогава чак може би ще съжаля, че никога не съм се наспал истински...