където най-боли.. когато ти забият нож в гърба - най-близките ти хора. най. толкова се надявах.. до последната секунда. дори малко след това. надявах се да е някаква груба, неуместна шега. от твоето черно чувство за хумор, въпреки че никога не е било чак толкова черно. не. не е. този път е различно.. не губя само хора, които са дошли в някакъв период от време.. губя някого, който винаги е бил до мен. откакто се помня. буквално. и от малко преди това. изгубих първо разсъдъка си, след това любовта, а сега приятелството, доверието. а къде останаха всички изживени заедно неща? къде останаха тези дни? тези 11 години? къде отиде ти, когото обичах, уважавах, къде отиде този човек, на когото съм поверявал неведнъж живота си, мечтите си, спомените си, тайните си, пиянското отчаяние, щастието си, болката, смъртта дори? това е нещо ново, съвсем, съвсем ново. въпреки, че съм виждал част от това поведение другаде, при друг човек, мислех, че ти си толкова далече от такова мислене.. нима мислиш, че ще можем някога да говорим като нормални хора отново, като приятели? като непознати дори?.. не ми казвай колко зле се чувстваш, колко ти било шибано, че съжаляваш, че не си искал да стане така. недей, защото много добре знам, че не е така и няма никакъв начин да ме убедиш в противното. и двамата си нямате ни най-малка представа колко ме боли. а момичето.. дори нямам нито желание, нито сили да говоря, даже да пиша. не искам да се давя със сълзи. не искам приятелите ми да се давят със сълзи. а вие искате аз да го направя. и двамата. разбрах колко държите на мен.. какви хора съм държал до себе си толкова близко. дори няма да ми върнете парчетата от сърцето ми.. задръжте си ги. да ви напомнят. да се сетите веднъж за мен, когато се чукате някъде. бих ви казал да помислите над думите ми. но няма. нито да го направя, нито вие ще помислите дори и да го кажа. а спомените.. забравете ги. забравете мен. не искам да съм част от живота ви. спомените ги оставете на мен..