Още няма два, Катрински, значи няма защо да си лягам. Пък и да искам не мога. Пак трябва да пиша. Това наистина е горчива ирония - да се оплаквам, че трябва да пиша, след като само това искам да правя. Но колко е различно, колко е важно КАКВО пишеш... И за кого, и за кога. И в какво настроение си. Вярно, че Ник Кейв се опитва да ме извади от него. Казва ми - ето така трябва да се живее. И пак ми е гадно. Дано поне чорапите ми да изсъхнат.
А иначе - Узана, Стара Планина, Габрово. Вкъщи. Само че пак има едно само че. Защото с ПЪТУВАНЕТО е същото като с писането. Важно е с кого и за какво. Но мисля, че конференцията ще я понеса някак си. Все пак ще съм в планината. А тя е стара. И ще бъда отново у дома.
Дано да намеря подходящо дърво. Да седна под него и да помисля. Дано се подредят мислите ми-светкавици. Дано си починат мозъчните ми клетки. Дано се нагледат на зелено очите ми. Дано гората ми даде сили.
Защото идва зима.
Зима иде.
А ако я преживея, после ще трябва отново да отпътувам. Чувствам го с цъфтежите на косата си.