Събуждам се открита, не се диша в стаята, въглеродният двуокис на две жени. Отивам боса до тоалетната, връщам се, поглеждам сестра ми, очите й са отворени.
В колко тръгваме викам, ми не знам, вика, сега, трябва да ставаме и ставаме. Влизам в нета да видя автобусите до пловдив как са, на всеки час. В десет ли, викам, айде в девет вика. И ставаме. Душове, дрехи, кремове разни, мазила, както е при сестрите обикновено, имаш ли да ми дадеш потник, ми чакай да видя какво съм си взела и рови из куфара и ми дава един черен потник с мъниста. и аз викам, айде, че няма време и после тя ми вика айде, че няма време. и излизаме в без двайсе. и тя вика няма да успеем, аз викам, ще успеем. и тя ама няма. и аз ако има такси на руски, ще успеем, ако не – ше фанем тоя в десет. има такси и за 5 минути сме на гарата и търчим напред назад. взимаме билети и кашкавалки и даже имаме и 5 минути и аз викам – бе супер сме – хем се наконтихме, хем билети си взехме, хем кашкавалки. и тя се смее.
в автобуса до едно дете с шини, дето беше много симпатично и му извадих стотинката от между седалките, добро дете, за сони ериксон си поговорихме, а то на не повече от 10-11 години, ама само пътува към леля си в някво село.
после в пловдив, таксито, съдът, леля ми вътре, колежките й, един вентилатор и хора на опашка, някъв грозен часовник за подарък, бял сутиен под червена копринена ризка. не съм виждала преди леля ми как работи. съвсем друга физиономия и човек.
и разни бланки и свидетелства, уплашени мангали зад решетките и храбростни ченгета зад решетките.
лели анита и благи.
таксита, чиновнички разни из разни канцеларии с бюра и стайни цветя. поне открих часа на моето раждане.
ще пукнем в тая жега
сигурно 40 градуса на сянка
2:55 през нощта
ай пак до съда, тоя на входа – пак ли вие, пак викам.
и се спускаме в хладната гробница на бюрократичните мраморни лабиринти, където работи леля ми и е стриктна.
после главната, фрапета, блузки-млузки, банички-манички, синьо-червена пола, един 40-градусов панел се спуска над главата ми полека. снимаме средиземномоски къщи и лица и накрая панелът изведнъж се стоварва на главата ми и ми става лошо.
айде пак съд, изпили сме по три литра вода сигурно, таксита, глупости, на гарата срещаме анатоли, моля ти се, в пловдив, на автогарата, анатоли. после в буса няма климатик, ама то се знае кат видиш колко е дебел и потен шофьора. то не че ние не сме потни.
по пътя си говорим за барико, за тоя, за оня, за пол остър, часовете, неделен философски клуб, за острата мисъл на близнаците, за водолеите, за кристиян, за вики, за волфи, за нас и за тях, за липсата на нови думи. за тва примерно, че няма дума за човек, който живее в чужбина обаче си идва за лятото и няма дума в българския , ама във френския има за последни детайли – дето са най-важни. ле финисион. та лафим си за важни работи, зяпаме навънка щъркели разни, пейзажи маранясали, потни темета, вода се стича на талази. и си слагаме ледената бутилка по главите, зад врата, по краката и ръцете, само дето в ушите не можем да си я набутаме да ни охлади мозъците, които придобиват твърдо сварен цвят.
и после нищо.
софия, таксита пак, душове и мазила и панелът си седи отгоре и не помръдва, само от повея през прозореца леко се поклаща, току виж се избушил назад. всеки момент. и току виж ми олекнало.
всеки момент.
2:55. преди 26 години.
и заваляло сняг.