Момиченцето пъхна пръстче в устата си, скри другата си ръчичка зад гърба и загледа непознатия с непоклатимо любопитство.
-Къде отиваш? Ей, ти!
Прокъсаната риза на скитника полазваше чак до коленете му, изподрани, сини и кални.
-На дълъг път с камили, малката.
-Ама камилата ти да не е умряла? Виж, загубил си й крачетата! - каза с укор.
-Не, това е нов модел, лесно преносима и почти не плюе.
Забеляза, че скитникът стиска в потните си длани тесте неизползвани билети за трамвай.
-Билетчетата ще ми ги дадеш ли, тогава?Имаш си камила.
-Не. Изяждам по един, когато ми стане мъчно за вкъщи.
-Това къде е?
-Ами, ами... ами аз... Всъщност не си спомням.
Той се отдалечи, мърморейки си съкрушено:
-Аз наистина, наистина вече не си спомням....
Момиченцето погледа съчувствено смаляващия се дрипав силует, крачещ между дюните. После загуби интерес и заспа под един кактус.