Снощи се случи нещо.
Той се гушна в мен и почти заспа.
А на мен толкова много ми се доплака. Като саундтрак в главата ми звучеше една песен на Стейн - "никой нищо не чува, а всичко в мен крещи"
Не исках да плача, щеше да е много глупаво от моя страна. Но не исках и да потискам нищо, никакви слонове под килима.
И тогава тялото ми ме изуми, то е толкова прекрасно! Откъде знаеше какво да направи?
Сълзите просто потекоха от очите ми. Без абсолютно нищо друго да се случи външно. Лежах и гледах тавана (без всъщност да го виждам), осъзнах как една сълза се образува в лявото ми око, после две вадички от двете ми страни потекоха.
Слушах дишането му, беше като приспивна песен.
И тогава излязох от тялото си. Не чувствах нито своето, нито неговото, нито общата топлина.
Не знам къде отиох, но не бях там, в това легло и в тези прегръдки.
После нещо изпука и аз се върнах в тялото си, във всяка клетка.
И тогава изпитах невероятно щастие, бялата светлина ме погълна и започнах да се усмихвам.
Той се събуди.
Усмихна се.