наудобни корици.
имам време да чета само себе си, а така исках тук, тези хора, да разкажа за минзухарите, пукнатините, които свързват, да се зарадвам, че съм спряла да сънувам морета...
невъзможно ли е наистина да познаваш човешко същество? ил''зия ли е?
което засилва усещането за изолация.
а когато е до теб, си мислиш успокоен - човекът, всичко което е бил и е искал, е оред теб, времето сумра всичко това за теб...
извинения. илюзии. едва намирам ю-то. като онова автобусче, изоставено насред пустошта, така се втурнахме да го обичаме...
и исках да имам същото такова бръмбарче, цялото ама цялото изписано, да обикалям из софия докато не ви издиря всичките, за да ми напишете по нещо..... не просто нещо...
понякога за да се убедя че е тук, мам желание да стискам дланта му до посиняване. толкова се усилва страхът от загуба, когато се приближава. днес усещам че впивам пръстите си в тези на вили излишно силно, но тя не ме гледа треснато, свикнала е да не вижда изблиците ми, а просто да е до мен...
цъфнаха ми кубинките, в теменужено. той само ми мълчи, а аз усещам тя колко е далече и колко не мога да й предам дивото щастие в мен, и крещя, и крещя до прегракване в страхотния слънчев вятър край рибарниците, боже къде съм го замъкнала, километри извън града...
аквариум от лъчи. ако намеря начин да го разбия, ще изтечем един към друг, всички, хомогенна смесица... за да не се плаша. че не се достига.
какво пък, завъшеността не е всичко...
днес в боже мой смахнато място е тази гимназия ми се набива на очи облегалката, на която от години сигурно изпъква черния надпис "стол на хомосексуализма". и защо пък точно стол? набл''давам как всеки ден е на различно място, мести се, обикаля, ходи, изследва, при''тява... купуват нови сега, може да го сменят, да го бракуват. а не е мое творение... просто ми е смешно...
всичко ли се свежда до ?
ъй.
напоследък най-голямото ми удоволствие, страхотно, е да гледам малкие деца на люлките в парковете, или както вчера в онзи надуваем замък... не, малките, хипнозата, преминаването от слънце в сянка и простата радост от движението, повтаряемостта на елементарната красота, играта на примижаване в лъчите...
спокойно. нищо няма да се оправи, защото всичко е наред. търсят се корици за пародиен роман. да се запълни дезориентацията с цел.
има толкова странни хора, как може да си чудесен, само защото си се остригал като овца, ходиш с размъкнат пуловер и носиш сребъна нишка, дето даже не я носиш, интересно ми е, как може да ми каже, че съм чудесна само затова, що за нелепи представи има тя за хората, а на мен къде ми беше главата да й кжа същото, по същите причини, месеци по-рано...
чай за "дъщеря ми". на всяка цена. тя е... друго. всичкото му там.