Иска ми се да отида на някое гробище. Знаеш, от онези със стари паметници, обрасли с мъх и разкривени оградки от ковано желязо. И много зеленина. От онази ниската, велурено-тъмна. И кактусчета.
Онези места с ТИШИНА в тях.
Да се скрия зад някой камък и да говоря, да говоря, да говоря...
Няма да стане със свещеник, защото болезнено учудената му физиономия ще ме рзсейва и пак ще ми избие на позьорство.
Искам да говоря за онова дете, за момченцето. Онази част от мен с чисто малчугански егоизъм, наивност, с пречкащото се свойство да се привързва, с тотално замръчкания усет за добро и зло, с присъщата на всички деца жестокост, когато още не осъзнават, че това БОЛИ и бъркат креативност с деструктивност....
Искам да говоря за всички хора, които нараних. Опитвах се да се задържа и в двата свята, някак да ги слея дори, да мога да докосвам имагинерното и да владея реалното, исках да прескоча границите между тях, трайно. Нямаше как да стане. Блъсках нагоре-надолу по стени, чието съществуване никой не признаваше. Толкова исках да видя какво има отвъд тях. Ама така и не се сетих да направя място за някой друг. Или да бъда по-разбираема. Страхувах се да се съобразя с каквото и да било.
И говоря твърде много. Опитвам се да обясня всичко на всеки. Най-вече защо понякога наистина ми се налага да съм кучка, груба, да не признавам никакви свои чувства, защо се надсмивам над нещата, които нараняват, защо иронизирам всяка болка и слабос, своя и чужда...
Съжалявам, че се опитвам винаги аз да взимам решения. Съжалявам, бебе, че така обсебих живота ти. Сигурно е имало начин да не го допускам. Не зная. На края просто се ушплаших и панически избягах.
Сега искам само едно.
Защото всичко, което съм си пожелала като дете, се е сбъднало, дори и най-малките неща.
Искам само един човек, който да не ми позволява да говоря. Просто да се разхождаме по плажа и да хвъляме камъчета в морето, колко и да е мърляво и студено. И когато дойде време да изгрее слънцето, да й кажа "Добро утро." Това е всичко. Да не сме зависими, нито свързани, искащи и нямащи. Всичко ще намери своето място до това море.
Само че тя няма да дойде.
Нито аз ще отида.
Знаем къде сме, но не можем да се намерим.
Затова... просто блаодаря на всички. За всичко. И затова, че накрая не ми казаха довиждане, нито сбогом. Не искаха да ме върнат. Искаха само себе си в моите очи. Не искаха мен.
Благодаря ви за самотата. Единствено така ми е възможно...