сега отново раницата ми е на гърба и се чувствам човек. чакам поредния пристъп на общителност, следващата вълна странности и нови хора... това не означава нищо. това е просто начин на живот. всички вие ми липсвате. ама няма връщане, няма намиране.
искам да прегърна няколко души, които са част от моето въображаемо интерсемейство. хора, на които все пак дължа доста щастие и едва ли някога ще забравя. някои от тях може да не видя никога повече, някои със сигурност не биха искали да видят мен. само че ме гони бясно усещане за незавършеност, недостаъчност. напоследък много ми се иска да чуя виктор, който се е научил да говори свободно и да не се страхува от света. да, малкия виктор, русото самолетче, синът на ива. липсва ми ателието на тавана на ива. и самата тя. искам усмивка и от биляна. пламен и иво, двамата ми най-любими мъже. единият специално ми отвори хиляди врати и ми показа безкрайни пътища. иво природата и иво лудия. ваня и мария. дете, благодаря за вярата в мен, колкото и пъти да я опровергавах. ваня, защто ме научи на безсмъртие, или поне как да изстисквам всичко от физическата си издръжливост. елица, защото ми показа вълшебни неща. най-вече ирен, очарователния циник. държа на нея ужасно много. алгара, за странностите във варна. манова, за гайката. тя сигурно не помни. за гайката и за музиката. човекът-свобода, или поне в моите очи. деси, за споровете. брат ми, свободата, санчо! и майка ми, каквото и да правиш, струва си да го направиш добре. вили, защото ми доказваше упорито, че не съм отрепка. любо, моята арабска муза. семеиство джемини, за контактите.
и куп други хора, които някога, някъде са ме изнендвали безкрайно красиво. благодаря, че сте част от живота ми!