Запознах се с него, разговаряхме за странни глобални неща, първо се страхувах да го докосна, но страха премина в тръпка, и накрая завърши със секс. После дори следваха разни вричания, силни обещания, а накрая – раздяла. Сега се правим, че почти не се познаваме, все едно сме само бегли приятели, дори не се поглеждаме...
А си твърдяхме, че се обичаме, че ще се обичаме „винаги”. Сега един за друг сме просто непотребни израстъци от миналото...
Влюбване... Или едната илюзия. Двама души. Нито той, нито тя, всъщност ги е грижа за другия... поне в началото. Никой не знае, че често това е само един кратък романс, който ще завърши със много сълзи, болка, разни изречени или неизречени думи... Заблуда. Мозъчно затъмнение. Прекалена самота.
Всички си играят с чувството на влюбеност, със самата любов; уж я „имат”, „изпитват”, „чувстват”. Никой всъщност не знае, че любовта не съществува. Тя е може би нещо, което може да се построи, като къща, която строим и се подслоняваме в нея... Но по някое време настъпва бурята и я отнася, както и всички думи изречени в нея, в тази къща, наречена Любов. Отиват си всички погледи, всяко докосване и мирис. Остава само една бучка между гърдите, за ни напомня... Да ни напомня, че когато строим нашата къща следващия път, трябва да бъдем по-внимателни, и най-вече, трябва да се замислим дали изобщо е нужно да се захващаме с този строеж. Или можем просто да си живеем на открито, под звездите, без къщи, без Любовта, такава каквато обществото ни налага, а само с преходност и със съзнанието, че всяка къща от любов е излишна и абсурдна , прекалено изпълнена с илюзии и компромиси, прекалено рутинна и скучна.
А все пак, никой не се осмелява да живее без нея, защото всеки търси опора и подслон... Любовта е просто една необходимост, нужен и искан подслон. Но нямаме право да желаем и изискваме подобен подслон, защото той е само заблуда пред времето. След това идва истината и болката, дисхармонята нахлува в нас, а накрая идва и примирението...
Всяка вечер си лягам в леглото и се предавам... защото пред мен има огромна пропаст, а зад мен отвскякъде има пожар, пламъци... И съм обградена... А мога да избера – мога да прескоча, а мога и да си остана в пламъците, с тях човек все някога свиква...