тичам си цял ден към следобедната мигрена по коридори и асансьори и уверявам чрез уверения разни хора че съм студентка после едни стълбища в меки зелени завои ме засмукват
иза има рд става на осемнайсет
появиха се милите перничани дето бяха на берк
нямам време да спра при никого днес
и накрая trapped между мекия стол на ред първи, фотев, който сигурно не се кефи, че цецо е изкарал фалшиви пасове, геометричния затвор на екрана и тая музика все едно още съм едно две нива на горе лутам се в стройко 2005
стройко
лабиринт от паянтови стени коледни лампички по ндк и неудобство и хиляда души които се изсипват из фоновото пространство и на никого нямам време да кажа здрасти