една прекрасна вечер.. а всъщност и следобед. а също и вчерашният. и все благодарение на теб. от време на време ми е малко странно да те обичам по този начин. и същевременно ми е съвсем естествено. и се чудя как да я завърша (вечерта), какво да направя преди да заспя. имам един стар, изпомачкан, изпокъсан пощенски плик с набутани хиляди глупости вътре. пликът на спомените. листчета, билети, бележчици от разни хора, касови бележки от разни кафенца и други такива, които са ми оставили спомен иии всичко, което искам или не искам да помня. наскоро засилих една торба спомени към най-близкия контейнер, но този плик (и съдържанието му) не го пипам - хубаво е да знаеш откъде си минал, какво си или не си направил, и да си го припомняш от време на време. просто ей тъй, за идеята, може би за прескачане на възможни бъдещи повторени грешки.
/пауза/
хм. учуден съм.. ''хубавите спомени'' се оказват повече от ''лошите''. поне тук, в този плик. мислех, че е обратното. намерих билет за най-гадния ден в живота ми и парче от дънките ми датиращо от другия мъничко по-малко най-гаден ден. картички от разни хора, билети от концертите на Вай и на Сабат (на които се изкъртих от кеф), от пиеси по Яворов, думички от тези две прекрасни мили същества, едно от първите ми пера (лилаво).. а още по-първото го бях подарил. интересно ми е, помниш ли го, пазиш ли го? харесва ми да си мисля, че помниш. нищо, че беше толкова отдавна. сигурно си забравила.. в което няма нищо странно. но ми става топло когато се надявам да си спомняш всички малки моменти, които аз помня. и подозирам, че ги помниш :) не знам как ще се разделя с теб, когато скоро дойде и това време. защо ми бяха нужни толкова години, за да проумея най-накрая нещата както трябва. трябваше ли да чакам толкова, за да успея да порастна? но сега всичко е ок. и се опитвам толкова силно да е ок, и толкова се радвам, когато се усмихнеш заради мен. и искам всяка нощ да те сънувам, както вчера, както минали пъти. с удоволствие бих умрял в такъв сън - когато всичко е толкова чисто и искрено и свършва с усмивка на лицето ти. и колко хубаво, че никой от приятелите ми не знае за това място :) защото тези неща надали ще ги кажа някога (или близките 10 години поне), защото кой знае какво ще си помисли този, който ги слуша. тоест знам де. и не, няма да си призная дори с пистолет опрян в челото ми просто защото няма нищо за признаване. сякаш е толкова трудно да обичаш някого така.. ако не беше ти, нямаше да съм аз. it is as simple as that.