Стърча на улицата.
-Не.Не можеш да слезеш долу.
-Не.Аз искам да сляза.
-Не.Виждаш прекалено малко.Чуваш твърде истински.Имаш себе си.Не пожелавай друг.
-Не.Ами ако това не съм аз.Ами ако това си ти.
-Не.Късно е.Прибирай се.Сложи обувките си върху шкафа.Намери своите звуци.Обладай малката стая с червени стени.Залепи очите си там,на този булевард,привидян от някой друг със стъклен похлупак.Сложи си своята рамка.И се закачи на пирон на стената.
-Не.Ти не разбираш.Отдавна те търся.Пусни ме да се защитя.Вървях дълго.Не стигнах далече.Оплаквах своите мисли.Погребах един единствен маловажен.Мой си.Не ме връхлитай така потайно.Изчезвам за кратко.После пак се връщам.Все по-малка.
Качвам се в жълтото такси и подпирам ръцете си в скута му.
-Накъде?-промълвява безименния скут.
-Карай натам-изказвам се и свалям въжето от врата си.Пристигам на точното място,обезопасена от саморъчните си спирачки.Потапям голите си крака в утайката на локвата.И в този самоцелен океан,насред тъмния асфалт,забравям истинското си име.По калните следи блестят моите мънички стъпки.И ти ги следиш и ги губиш за малко.