Трябва да пиша в това безопасно място, където ме няма. За тази книга, която никога няма да свърши, която ме е засмукала цялата, потънала съм в нея, а тя е окото на зимата.
За любовта, голата любов, която ни е страх да назовем, която се крие из тъмните ъгли на неотоплявани, изоставени стаи, в които мирише на ябълки. Която в някоя сутрин, когато слънцето образува червени черти по стените през щорите, пристъпва към нас и влиза. През очите, ушите, устата и носа ни, през кожата и всичко останало. Тя няма име. Тя се случва по цялата земя и във всички тихи стаи. Ни обладава. Независимо, че треперим от страх
Да пиша за оранжевият пуловер в оранжевата чайна. За самодивския чай, за приказките, които си разказват две жени по средата на пътя си. За името хосе, жозе, а също за хулио и рубен.
За жената, която пее.
За Пи Джей. Която крещи от дъното на утробаат си This is love. И за безименната, която пееше в чайната, а аз я нарисувах с море в косите.
Да пиша за света