слушам гласа ти по записите и си мисля, това никога не би могло да бъде музика. сигурно съм била оглушала.
онова пътуване завърши с някакъв ужасен крах, буркана с овче кисело мляко се разбива на плочките, някакъв ремък на самара ми се е откопчал, докато казваме довиждане на приятния шофьор, и в една секунда изпадам в пълен блокаж, и въобще не зная какво да правя - дали да изчистя опръскания си панталон, или да събера стъклата и да ги изхвърля, или да си довърша довиждането, или да си изповръщам червата, или да се скрия някъде преди да съм заплакала със глас, килвам се надолу по иван асен към някакъв ресторант с тоялетна, ти искаш да идваш след мене, аз се чудя как да се оттърва от теб.
предишните дни се криех под боровете на карадере, слънчасала, разбита, тотално незнаеща защо съм там, как така не съм удържала на своето, шишарките падаха наоколо ми, въздуха се нагнетяваше. когато накрая дойде бурята, направо си отдъхнах. 18 часа дъжд. два следобяда и 14 цяла вечер, нощ, сутрин под оня страшен навес, водата ни заливаше от всякъде, гушкахме се под чувалите, в кръг около чентралната колона и раниците си, и в някакъв момент се почувствах приобщена към всички тея хора. някой от тях никога повече не видях. това няма значение, фактът е, че тези осемнайсет часа не плаках.
на сутринта между морето и пясъка имаше буферни зони, еднометрови стени от твърда мръсна пяна, която се трупаше на купчини в лагунките и можеше да се оформя с ръце. на сутринта вееше вятър и черни облаци танцувха в небето, калта по пътя към селото достигаше над колената ни, светът просто беше друг след 35-градусовия ад. нашият символичен навес пък се срутил, пет минути след като сме си тръгнали, каза мила.
яд ме беше, толкова ме беше яд, че не съм била на иракли, особено когато разбрах, че това може е бил моя така мечтан личен апокалипсис. яд ме беше, въпреки безбрежното поле, и песента, която тогава стана завидно добре...
сега, като слушам ани да го разказва, в някаква открадната августовска нощ, още ме е яд.